Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Още неприятности — прошепна Дьо Монтегю. — Кралят трябва да се махне оттук. Матилда, губим си времето. Поклонника няма да дойде…

— Да не би да имаш някаква друга работа? — полюбопитствах аз, взирайки се внимателно в лицето му.

— Озъл се е върнал в Йорк — отвърна ми той. — Имал някакви дела за довършване, но само Бог знае какви.

Почакахме още малко, но Поклонника така и не се появи. И така, двамата с Дьо Монтегю се отправихме обратно към манастира. След нас тръгна някакъв францисканец с ниско нахлупена качулка и броеница в ръце, който си нашепваше молитвата „Аве, Мария“. Прекосихме манастирския двор, минахме през една ябълкова градина, цялата обсипана в цвят, и влязохме в малък розариум. Дьо Монтегю тъкмо ми обясняваше, че всеки миг трябва да сме готови за отпътуване, когато някой ме извика по име. Обърнах се. Францисканецът, който все още вървеше след нас, отметна качулката си и бързо се приближи. Дьо Монтегю моментално сграбчи дръжката на камата си, но монахът вдигна ръка.

— Pax vobiscum, amici — мир вам, приятели — каза той, обръщайки лицето си към нас, и аз разпознах Поклонника по необичайния му родилен белег. Страните му обаче бяха гладко избръснати, обикновено рошавата му коса — ниско подрязана, а на темето му имаше монашеска тонзура.

— Защо се преструвате на поклонник? — попитах го аз.

— Човек трябва да бъде много внимателен, когато се скита из пустошта, мистрес — сви рамене Поклонника. — Въпреки това знайте, че нямам намерение да ви мамя — каза той и пристъпи още по-близо до нас.

Изведнъж си спомних какво ми бяха казали Рослин и Мидълтън за францисканеца, който брат Юсибиъс бил видял да излиза от църквата. Възможно ли беше този монах да е бил Поклонника? Вгледах се в аскетичното му лице с близко разположени очи. Мъжът изглеждаше доста неспокоен и непрекъснато се оглеждаше, сякаш за да се увери, че сме сами.

— Но защо ви беше да се преструвате пред нас? — настоя Дьо Монтегю. — Защо просто не ни определихте среща в манастира?

Поклонника се ухили и аз забелязах колко здрави и бели са зъбите му. Този човек явно обичаше реда и чистотата във всичко.

— От какво се страхувате? — попитах го аз.

Поклонника извърна очи към небето, а после премести погледа си обратно към мен.

— Просто искам да споделя с вас това, което знам, мистрес. На вас то може да ви бъде от полза, а пък след като ви го кажа, аз ще съм изпълнил дълга си и ще мога да се махна оттук.

— А как ще отговорите на въпроса на моя приятел? Защо не ни определихте среща тук?

— Защото манастирът се превърна в обиталище на смъртта, мистрес — отговори Поклонника. — Цели трима души бяха жестоко убити в пределите му. Вижте, не искам да ви губя времето — каза той и отново погледна към небето. — Скоро вечернята ще започне. Когато камбаните възвестят, че е свършила, елате в кръчмата „Огненото гърне“. Намира се на улица Пигстай.

— Францисканец ли да очакваме на срещата? — попита Дьо Монтегю.

— В днешно време, сър — сопна му се Поклонника, — човек никога не знае какво може да очаква. В крайна сметка, аз също не съм предполагал, че ще срещна тамплиер под прикритие в кралския двор! Е, мистрес, ще ви чакам в кръчмата в уреченото време. Ще дойдете, нали?

Потвърдих. Нямах друг избор. После Поклонника си тръгна, а двамата с Дьо Монтегю продължихме да вървим през градината. По пътя си срещнахме Дънивед и аз му махнах с ръка. Доминиканецът ме благослови и бързо се отдалечи. Когато стигнахме до главния двор на манастира, Дьо Монтегю понечи да ме остави, но в този момент към нас се приближи някакъв послушник. Преди да изляза за срещата с Поклонника, бях изпратила на игумена съобщение, в което го молех да ме приеме, и сега прислужникът задъхано ми обясни, че отец Анселм не е отишъл на вечернята, а ме очаква в канцеларията си.

Игуменът на францисканската обител беше любезен мъж с аскетичен вид, остри черти и проницателен поглед, от който очевидно не убягваше какво се случва в кралския двор. Всъщност отец Анселм изглеждаше направо запленен от факта, че бурните събития напоследък се разиграват именно в неговия манастир. Той ни въведе в канцеларията си и ни настани на една удобна пейка, разположена пред креслото му. От едната му страна беше поставен масивен аналой, върху който лежеше разтворена книга, а на стената зад гърба му имаше великолепна картина. Игуменът проследи погледа ми и ми се усмихна.

— Какво виждате, мистрес Матилда?

— Красиво лозе — казах. — Да, различавам асмите и пресата за гроздето, но земята е осеяна с трупове.