Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Рисувал я е един от моите предшественици — извинително сви рамене игуменът, — който очевидно е бил обсебен от историята за старозаветния герой Навутей. Знаете я, нали? Цар Ахав поискал лозето на Навутей, но той не му го дал и тогава жената на Ахав, Иезавел, уредила Навутей да бъде убит. После пророк Илия отишъл при царя и го предупредил, че двамата със съпругата му ги чака жестока смърт, а когато умрат, псета ще лижат кръвта им — лицето на игумена помръкна. — Май почти нищо не се е променило оттогава, а, мистрес?

Тъкмо се зачудих дали игуменът не сравнява Едуард с цар Ахав, а Изабела — с езическата царица Иезавел, когато той присви очи и каза:

— Знам какво си мислите, мистрес, но ви уверявам, че не правя никакви сравнения. Картината е била тук още преди да постъпя в този манастир като послушник. Съгласете се обаче, че в историите от Стария завет има доста голяма доза истина. Там, където има власт, винаги има и кръв. Разбира се, негово величество кралят, кралицата и хората им винаги са добре дошли тук — за миг той замълча и в паузата аз се запитах защо не беше споменал Гавестън. — Все едно, тук бяха убити трима души, сред които и един член на нашата общност. Изпратихте ми съобщение, в което ме молите да се видим. Подозирам, че искате да ме попитате за разговора ми с брат Юсибиъс.

Оцених честността и прямотата му. После игуменът ни предложи вино, но аз отказах.

— Да, отче. Кажете ми, моля ви — какво точно сподели с вас брат Юсибиъс?

Отец Анселм потри чело, а после се огледа наоколо.

— Знаете, че Юсибиъс беше малко глуповат. Освен това имаше странната привичка да събира разни неща. Някои от послушниците му се присмиваха, но въпреки това той често ни смайваше с наблюдателността си. В деня, в който Лейгрейв падна от камбанарията, брат Юсибиъс отишъл в църквата много преди часа, в който трябвало да бие камбаните. Мястото е тихо и спокойно и той обичаше да се усамотява там. По това време на деня останалите братя са заети с други задачи, така че той останал истински изненадан, когато зърнал един от тях — или поне човек, облечен в кафяво расо — да се изнизва през галилейската порта.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Не. По-късно същия ден, след вечерня, отново срещнах брат Юсибиъс. Останалите послушници вече се бяха оттеглили в килиите си. Звънарят беше потресен от двата смъртни случая. В общността ни се мълвеше, че обвинявал себе си, пък и той винаги казваше, че камбанарията била обитавана от духове. И така, аз се приближих към него и го попитах как е минал денят му. Брат Юсибиъс изглеждаше по-неспокоен от обикновено и направи една много странна забележка. Нали сте чували израза „тъп като прилеп“?

— Да.

— И така, Юсибиъс заекваше — игуменът се почеса по ръката — и току се извръщаше настрани, а после изведнъж каза нещо, което много ме заинтригува. „Отче — попита ме той, — може ли един прилеп да е по-умен от едно куче?“ Попитах го какво означава това, но звънарят вече се беше опомнил. Нали го знаете какъв беше, мистрес, вие също сте се срещали с него… И така, брат Юсибиъс само поклати глава, промърмори нещо за задълженията си и забърза нанякъде.

— Значи, брат Юсибиъс е видял в църквата някакъв човек, облечен като монах — попитах аз, — и се е усъмнил в него, понеже по това време на деня францисканците си имат други задължения, а и онзи много е бързал, така ли?

Игуменът кимна.

— Забележката за прилепа и кучето също е доста странна, но това не е всичко, нали?

— Да, да, има и още — отец Анселм наклони глава и замълча, заслушан в шумовете на манастира си. — Бях загрижен за брат Юсибиъс. Според повелята на свети Франциск водачът на общността ни трябва да бди над братята си като майка над рожбите си. Безпокоях се и за църквата. Не спирах да се питам дали онези младежи са посегнали на живота си сами, или са били убити. Чудех се дали да не пиша на епископа и да го помоля да дойде да освети параклиса отново. Църквата си има своите разпоредби за подобни случаи — ако в Божия дом бъде пролята кръв, той трябва да бъде очистен.

— А вие как мислите? — попита Дьо Монтегю. — Аквилите самоубили ли са се, или са били убити?

— Мисля, че са били убити, сър — прекръсти се игуменът. — Но този въпрос ще трябва да почака. Нека първо кралският двор се премести и манастирът се върне към обичайното си ежедневие.

— Хайде да се върнем към онази вечер, отче — напомних му аз.

— Да, мистрес, разбира се. Та онази вечер аз се разтревожих за Юсибиъс и реших да го потърся отново. Навън беше вече тъмно, но клисарят още не беше заключил вратите на църквата, така че влязох вътре и се отправих към кулата на камбанарията. Заварих Юсибиъс в стаичката му на първия етаж. Звънарят беше коленичил на пода с нож в ръка и дълбаеше нещо в стената. Приклекнах до него и го попитах: „Братко Юсибиъс, какво правиш?“ Той не отговори. Забелязах, че е плакал. Вдигнах фенера и огледах стената. Звънарят беше надраскал нещо като птица, а до нея — някакво диво животно.