Вътре ни очакваше изненада. Бях се подготвила за някакъв влажен и мърляв коптор, но в действителност кръчмата беше чиста, а подът — идеално изметен и покрит със свежа тръстика, смесена с ароматни билки. Въпреки това миризмата вътре не беше особено приятна, тъй като общото помещение се осветяваше от дебели лоени свещи. Съдържателят — огромен мъж с тлъсто шкембе и изцапана с кръв престилка на кръста — очевидно умееше да поддържа реда в заведението си. В едната му ръка имаше тежка чаша, а в другата — тояга. По масите и около входа пък се бяха струпали навъсените му слуги, които също изглеждаха в бойна готовност. След като ни премери с поглед, кръчмарят каза:
— Явно идвате от кралския двор. Е, очаквах ви.
След тези думи той ни поведе през Г-образния салон до едно сумрачно кътче в дъното, където ни очакваше Поклонника. Двамата с Дьо Монтегю седнахме на масата и любимият ми веднага поръча да ни сервират от най-добрия ейл, като добави, че иска чашите да са чисти.
— Че как иначе? — засмя се съдържателят и се заклатушка към тезгяха.
Поклонникът все още беше облечен като францискански монах, но качулката му беше отметната назад и лицето му изглеждаше някак по-спокойно. Мястото му до прозореца беше много добре подбрано, тъй като от него можеше да се наблюдава кой влиза в кръчмата. В общото помещение беше сравнително тихо. Разбира се, чуваха се смехове и подвиквания, проститутките влизаха и излизаха, но истинският шум идваше от мазето отдолу. Според думите на Поклонника там се провеждали боеве с петли. След като те приключели, на арената щели да излязат два пора, които щели да се състезават в убиване на плъхове. И така, времето, в което чакахме да ни сервират ейла, мина в приказки и анекдоти за „Огненото гърне“. Изведнъж от мазето долетя триумфален рев и Поклонника замълча. Погледнах през отворения прозорец към призрачната градина отвън, която изглеждаше още по-страховита под бледата лунна светлина. Спомних си за нуждата от изповед, която беше изпитал брат Юсибиъс, и се запитах дали и странникът, седнал срещу нас, не се чувства по същия начин.
— Как сте, мистрес? — протегна се Поклонника през масата и ме потупа по ръката. — Виждате ми се обезпокоена.
— Грешите — сопнах се аз. — Пък и защо да се безпокоя? Все пак съм в компанията на човек, който се представя ту за поклонник, ту за францискански монах и така съвсем спокойно си влиза и излиза от манастира, където бяха убити трима души.
— Така е, мистрес, манастирът действително се превърна в арена на убийства. Всички ние трябва да бъдем предпазливи.
Вгледах се внимателно в този хитър мъж и съжалих, че го бях пренебрегнала преди. Улисана в задълженията си в кралския двор, не бях осъзнала, че настаняването ни в манастира може да привлече нежелано внимание.
— Откраднахте ли ги? — попитах го аз, посочвайки към францисканските му одежди.
— Взех ги назаем — Поклонника отмести чашата си и облегна лакти на масата. — Обещах да не ви лъжа, мистрес, и смятам да изпълня обещанието си. И аз като вас се срещнах с брат Юсибиъс. Какво ли не събираше този звънар — монета оттук, поклоннически знак оттам…
Спомних си колекцията от дрънкулки на Юсибиъс, скътана в костницата.
— Значи му платихте и той ви снабди с това расо и тези сандали, така ли?
— Разбира се.
— Но нали уж сте беден поклонник? Откъде взехте пари?
— Ще стигнем и дотам.
— Но така вие можете да влизате и да излизате от манастира когато си пожелаете…
Поклонникът сви рамене.
— Откъде да знам, че не сте убиец?!
Поклонника се усмихна и се облегна в стола си.
— Никога не съм се качвал в онази кула — промърмори той. — Височините ме плашат до смърт.
— Но сте говорили с брат Юсибиъс? — намеси се Дьо Монтегю.
— О, да, срещнахме се в костницата. Всъщност той ме заведе там и дори ми показа колекцията си. Освен това ми се похвали, че не бил толкова глупав, за колкото го мислели.
— Той може да е знаел кой е убиецът — прошепнах аз.
— Може — съгласи се Поклонника. — Вие също сте слизали в костницата, нали, мистрес?
— Да.
— Двамата с Юсибиъс се видяхме там след смъртта на Ланъркост. От една страна, той се държеше като глупак, но от друга, имаше невероятно набито око и заключенията, които си беше направил за своята общност и за кралския двор, бяха изключително точни. Освен това знаеше малко латински и можеше да рецитира молитвите „Отче наш“ и „Слава Тебе, Царице Небесна“. Известно време звънарят ми обясняваше, че нищо не било такова, каквото изглеждало, а после ме попита за светлината и за тъмнината.
Читать дальше