Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Прекосихме безлюдната улица. Тук-там някое и друго куче душеше земята; една котка се стрелна през мрака. Поклонника вървеше крачка-две пред нас. Току пред портата на Голгота от лявата ми страна се дочу някакво изщракване, но аз бях толкова уморена, че не обърнах внимание. В следващия миг във въздуха изсвистя стрела и се заби дълбоко в гърдите на Поклонника. Той извика и се олюля. Размаха ръце, сякаш за да предотврати удара, а после лицето му се сгърчи от болка и той се свлече на земята. Втора стрела прелетя над главите ни. Извиках на Дьо Монтегю да остане на мястото си и изтичах до ранения. Поклонника беше паднал на една страна и стискаше стрелата, която го беше покосила. Пъхнах ръка под раменете му и се опитах да го повдигна, но от устата му вече бликаше кръв, а крайниците му се разтърсваха от конвулсии. Той ме погледна умолително.

— Свещеник! — прошепна ми. — Свещеник!

— Дръпни се, Матилда — изблъска ме нежно Дьо Монтегю и се обърна към умиращия. — Чуй ме, човече, аз съм свещеник, тамплиерски свещеник. Имам всички правомощия, така че ще изслушам изповедта ти и ще опростя греховете ти.

Аз запълзях по паважа, питайки се дали убиецът все още се спотайва някъде наоколо. Вместо отговор във въздуха изсвистя още една стрела. После някой извика. Гласът му беше ясен и напевен. Озъл!

— Матилда, Бертран, какво става?

Някаква фигура се раздвижи в мрака. Макар и изложен на огромна опасност, Дьо Монтегю продължи да стои до умиращия и да му шепне опрощение в ухото. После вдигна ръка и го благослови. Тялото на Поклонника вече се гърчеше в предсмъртна агония. Чувах стенанията му и клокоченето на кръвта в гърлото му. След един последен спазъм тялото му застина неподвижно. Дьо Монтегю се прекръсти и се изправи. Сянката изплува от мрака и тихо притича през улицата. Зърнах проблясък на стомана. Дьо Монтегю беше наясно, че нападателят може още да ни дебне, така че подхвана трупа на Поклонника и го завлече до тъмния вход на улица Пигстай. После коленичи до мъртвия и претърси джобовете и кесията му, но намери само няколко поклоннически медала и шепа монети. Аз усещах, че опасността е отминала. Фигурата още се спотайваше в сенките.

— Ти ли си, Озъл? — извиках аз.

Ирландеца пристъпи напред. Забелязах, че доста се е променил от последната ни среща. Главата и лицето му бяха гладко избръснати, очите му святкаха, а устата му беше стисната в тънка, безкръвна линия. Той се приближи и приклекна до нас. Държеше се така естествено, сякаш беше прекарал цялата вечер в компанията ни.

— Ти ли стреля, Озъл? — попитах го аз.

Той направи гримаса.

— За Бога, Матилда! Защо ми е да убивам този мъж? Но иначе ви следях, да. Тръгнах малко преди вас и ви чаках тук.

— Но кой тогава уби клетия човек?

— Не знам — отвърна Озъл. — Дойдох на юг, за да се срещна с Дьо Монтегю. Последвах ви по улица Пигстай, а после се вмъкнах след вас в „Огненото гърне“. Разбира се, вие не ме видяхте — той се усмихна. — Аз обаче ви държах под око.

— Мярнах разбойника Фърнивъл — прошепнах аз, — така че разбрах, че и ти си някъде наоколо. Но какво правиш тук, Озъл?

— Както вече ти казах, дойдох да се срещна с моя добър брат.

— Вече нищо не можем да сторим за него — рекох аз, посочвайки към трупа на Поклонника. — Душата му ще се върне при Бог, тялото му — в земята. А сега искам да ми отговориш на един въпрос, Озъл. Познавам те от четири години. Закълни ми се, че нямаш нищо общо с опита за отвличане на кралицата от Тайнмаут.

— Кълна се в Светото Евангелие! Нека архангел Михаил и всичките му ангели ми бъдат свидетели! Не знаех нищо за този заговор, аз и братята ми не сме участвали в него по никакъв начин. Единствената ни цел беше да унищожим Александър от Лисабон и неговите нокталии. В името на дългогодишното ни приятелство обаче нека ти кажа следното: аз и другарите ми се присъединихме към Брус и неговата мощ нарасна. Ако Едуард не побърза, Английската корона ще загуби Шотландия. Трябва да внимаваш, Матилда. Тримата Бомон… Всъщност какво ново бих могъл да ти кажа за тях? Мисля, че добре познаваш природата им. Те мислят единствено за себе си — Ирландеца пристъпи по-близо до мен; лицето му беше студено и сурово. — Шотландците си шушукат, че в английския двор има толкова много предатели и заговорници, че вече е заприличал на змийско гнездо. Слухът, че Едуард Английски е молил Брус за помощ, несъмнено е верен, но хората говорят и други неща. Например че при нападението на Тайнмаут не е имало значение дали кралицата ще бъде пленена, или… — той замълча, вперил поглед в мен; на слабата светлина лицето му изглеждаше призрачно бледо.