Пол Дохърти - Притъмняващото небе

През следващите няколко дни настана истински ужас. Бойните машини на обсадителите ни не спираха да хвърлят огън и жупел по нас, изпълвайки пространството с пронизителното скърцане на въжетата си и оглушителния грохот на огромните си колела. Графовете се опитваха да прогонят стрелците ни от стените, докато тромавите им обсадни кули, покрити с волска кожа, бавно напредваха към крепостта. Стратегията на нападателите ни беше проста, но ефикасна. Целта им беше да ни принудят да отстъпим към вътрешния двор и да се сврем в мрачната централна кула. Всички в замъка бяха вдигнати на оръжие. Дори аз бях призована на стените и ми беше връчен един арбалет и колчан със стрели. Независимо че беше свещеник, Дънивед също не се скри. Доминиканецът се разхождаше сред защитниците и им предлагаше да се подкрепят с глътка вино от „чудотворния му мях“. Из въздуха непрекъснато летяха камъни и огнени снаряди, а над замъка се носеха огромни облаци зловонен дим. Смъртоносната песен на бойните машини заглъхваше чак късно вечер.

Много хора паднаха убити, а други бяха зле ранени и аз с радост се оттеглих в лечебницата на замъка, за да се погрижа за тях. Там поне не чувах оглушителния грохот на битката. Лятото беше в разгара си, така че погребвахме мъртвите бързо. В прекрасната градина на параклиса беше изкопан дълъг и дълбок ров, който скоро се изпълни с труповете на загиналите войници. Там приключиха земния си път и телата на последните двама аквили. Спомних си обещанието, което бях дала на Рослин, и настоях останките му да бъдат увити в приличен саван, в ръцете му да се постави кръст, а на гърдите му да бъде закачено писмено опрощение за греховете му. Дадох на капелана на замъка няколко златни монети и той най-тържествено ми се закле, че ще отслужи по една заупокойна литургия за всички мъртви орлета. Тромавите обсадни кули вече си проправяха път през тесния крепостен ров и се разполагаха пред стените. Стрелците, покачени на тях, ни обсипваха с порой от стрели. Ние им отвръщахме с камъни и огнени снаряди, но нападателите ни бяха защитени от дебел слой волска кожа, напоена с оцет. По някое време до слуха ни достигна вестта, че двама от графовете били оттеглили бойците си, и това ни даде възможност да си отдъхнем за малко, но после яростните атаки бяха подновени и всичко започна отначало. Същевременно нашите защитни сили отслабваха все повече и повече и то не толкова заради жертвите, които давахме, ами най-вече заради съмненията, които започнахме да изпитваме. За какво водехме тази битка? Гавестън вече съвсем се беше впиянчил. Не че фаворитът се страхуваше — о, не. Просто знаеше, че кралят няма да дойде, и се беше примирил със съдбата си. Битката обаче се разгорещяваше все повече. При тези обстоятелства аз нямах никаква възможност да мисля за убийствените загадки, които ни преследваха. Единствената ни цел в онзи момент беше да оцелеем. И така, дните минаваха, а от небето продължаваха да се сипят смъртоносни стрели и снаряди.

Краят на всичко дойде най-неочаквано и беше сложен не от врага ни отвън, ами от този отвътре. Един следобед някакъв слуга дотича в лечебницата и ме накара да го последвам до дълбокия кладенец във вътрешния двор, около който се беше събрала огромна тълпа. Жените пищяха и твърдяха, че водата била замърсена. И така, един стрелец предложи услугите си и се спусна в кладенеца, за да разбере какво става. Когато се появи отново, лицето му беше намръщено, а в ръцете му имаше мъртъв плъх, чийто труп се беше подул от водата, в която беше киснал. На дъното на кладенеца, каза войникът, имало още много такива трупове. Какво ли се беше случило, запитах се аз. Дали някой беше отровил плъховете и ги беше хвърлил в кладенеца? А може би след като бяха погълнали отровата, те сами бяха хукнали да търсят вода, промъквайки се по подземните тунели на замъка? Тъкмо се канех да отида да проверя какво е положението с другия кладенец, когато от главната кула се понесоха писъци. От приземните прозорци излизаше дим, виждаха се и пламъци. Подземният склад, в който се съхраняваха повечето от провизиите ни, гореше. Каменните стени се пукаха от жегата, а дървените врати и храната ни се превръщаха в сива пепел. Единственото, което успяхме да разберем, беше, че пожарът е започнал от малко масло и една факла. За съжаление, доказателства липсваха, така че никой не можеше да бъде уличен. Дали това беше дело на загадъчния убиец, запитах се аз. От друга страна, замъкът беше пълен с уморени и отчаяни войници, които нямаха търпение всичко това да свърши. Така или иначе, в онзи момент не беше толкова важно кой е отговорен за пожара, колкото бедственото положение, в което той ни беше поставил — с един удар замъкът беше лишен както от храна, така и от вода.