Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Лагерът се изпълни със звън на чаши, радостни възгласи и свирня на ребека 78 78 Старинен струнен инструмент. — Б.пр. , арфа и виола. Наоколо се вееха множество разноцветни знамена. Пембрук и Гавестън се покачиха върху един богато украсен подиум и седнаха да обядват пред очите на всички. Слугите им поднасяха току-що приготвени блюда от еленско, свинско, телешко и миноги и не спираха да пълнят чашите им с отбрани вина. Щом банкетът свърши, графът и фаворитът отново си размениха целувката на мира, а после Гавестън обяви, че ще замине за Уолингфорд и там ще чака решението на парламента. Пембрук също се изказа, заявявайки, че е положил свещена клетва и лично отговаря за живота и здравето на фаворита.

Щом се оттеглихме в шатрата на графа, аз настоях Гавестън да изиска от опекуна си още някои условия. Маршрутът ни до Уолингфорд не биваше да се разгласява, а за пътуването ни дотам трябваше да ни се осигури подсилен ескорт. Пембрук ни увери, че останалите графове никога не биха нарушили клетвата му, но въпреки това се съгласи.

На следващата сутрин напуснахме крайбрежието и поехме по древния римския път, който водеше на юг. Пътуването ни мина доста добре. Лятото беше в разгара си, слънцето припичаше и пътищата бяха сухи. Полята, простиращи се от двете ни страни, бяха покрити със зеленина. Спомням си, че си тръгнахме от Скарбъро на шести юни, когато се чества паметта на свети Норбърт. Преди да поемем на път, един от свещениците на Пембрук отслужи празнична литургия и изпя един псалм, в който се казваше, че Христос е наш пастир и ще ни преведе през всички опасности, които се изправят пред нас. Може би трябваше да се помолим по-ревностно в онзи момент. Така или иначе, за известно време аз почти забравих за подозренията си. Пембрук явно беше почтен човек. Все пак графът беше положил свещена клетва, което означаваше, че ако я наруши, ще бъде осъден както от Короната, така и от Църквата. Въпреки това, някъде дълбоко в себе си, аз продължих да се тревожа от факта, че всичко се случва някак прекалено бързо и върви твърде гладко. Имах чувството, че се разхождам из зелените ливади в Поатие, които на пръв поглед са невероятно красиви, но под тях се крият коварни тресавища, готови да те засмучат при първата погрешна стъпка. Макар да беше лишен от своите аквили, Гавестън също се успокои и дори се потопи в мечти какво щяло да стане, когато двамата с краля се срещнели отново. Пембрук мъдро пренебрегваше тези му приказки. Аз исках да изпратя съобщение до кралицата, но графът не ми позволи — не искаше никой да се дели от групата ни. От една страна, множеството войници, които ни придружаваха, ме караха да се чувствам защитена, но от друга, Пембрук не беше разрешил на кастелана на Скарбъро и на Ап Ител да включат свои хора в ескорта ни. Преди да тръгнем, капитанът на кралските стрелци ме беше дръпнал настрани и шепнешком ме беше уверил, че щом Гавестън си отиде, той и хората му веднага ще препуснат към краля. Ап Ител също изрази подозрения относно лекотата, с която беше уредено всичко.

— Faux et semblant 79 79 Лъжлив и престорен (фр.). — Б.пр. — промърмори той, а после стисна ръката ми, привлече ме към себе си и крепко ме прегърна. — Пази се, Матилда! — прошепна ми. — И запомни следното! Не оставяй Пембрук да се отделя от вас! — после ме целуна сърдечно по бузите, отдръпна се и повтори. — Запомни го!

Разбира се, че не забравих предупреждението му. Не по-зле помнех думите на Изабела, която ми беше казала, че убийците се насочвали към истинската си жертва едва след като премахнели пазачите. Въпреки тези мрачни мисли пътуването ни от Скарбъро до Уолингфорд беше много приятно. Имах чувството, че сме група поклонници, тръгнали на юг, за да целунат статуята на Девата в Уолсингам, или да се помолят над разкошната гробница на Бекет в Кентърбъри. По пътя си срещахме най-различни хора — цигани, пътуващи в пъстроцветни фургони; търговци, препускащи към градовете на вълната на юг; пътуващи занаятчии и амбулантни търговци, скитащи се из кралството със своите кончета, натоварени с всевъзможни стоки, и всякакви поклонници, облечени в мърляви жакети и нахлупили шапки, целите накичени с многобройни медали и плочки, донесени я от гробницата на свети Яков в Сантяго де Компостела, я от тази на тримата влъхви в Кьолн. Продавачите на реликви се лепяха за шествието ни като мухи на мед и непрекъснато ни досаждаха с боклуците си, като се започне от главата на някой дълбоко неизвестен светец, та се стигне до катарама от сандала на Девата. Срещнахме дори група веселяци от някакво близко село, които се опитаха да ни представят артистичните си умения под дрезгавите звуци на някаква гайда. При вида им Пембрук се разсмя, но въпреки това ги изблъска от пътя ни. Аз се радвах, че съм далеч от ужасите, които бях преживяла в замъка, и се наслаждавах на аромата на полята, напечени от жаркото слънце, и на жизнерадостните викове на работниците, приведени над земята. Кулите на селските църквици блестяха като гостоприемен маяк на фона на синьото небе, а ежедневната врява на селцата, през които минавахме, беше като лек за душата ми.