Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Какво ще правим? — изкрещя фаворитът.

Ферърс започна да се въоръжава, но скоро осъзна, че всяка съпротива е безсмислена. Дрънченето на броните, цвиленето на конете и виковете на мъжете откъм двора се усили и в следващия момент някой задумка по вратата. Гавестън, аз, дьо Монтегю, Дънивед и Ферърс стояхме край масата в салона, но въпреки това съвсем ясно чухме гласа на Уорик, който отекна във въздуха като погребална камбана.

— Милорд Гавестън — извика саркастично той, — сигурен съм, че ме помните — аз съм вашето черно псе от Ардън. А сега излизай, изменнико! Заловен си!

Думите на графа бяха последвани от още по-силно думкане. След това войниците на Уорик грабнаха една пейка от градината и я запокитиха по вратата. Свещеникът заскимтя жалостиво, умолявайки Ферърс да отвори. Примката се беше затегнала. Бяхме хванати в капан. Явно множеството поклонници и скитници, които ни бяха следвали, бяха шпионирали шествието ни от името на Уорик. Но откъде графът беше разбрал, че Пембрук ще ни остави сами в „Свети Осуалд“? А може би лейди Пембрук изобщо не лежеше болна в Бамптън… Възможно ли беше Пембрук да е нарушил клетвата си? Едва ли. Явно всички, включително и той, бяхме станали жертви на подла измама.

— Отворете вратата — прошепнах.

Гавестън стана от стола си и притисна показалец до устните си.

— Хайде, милорд, съпротивата е безсмислена — настоях аз. — Ако му се опълчите, Уорик може да използва това като претекст, за да ви убие.

— Моля ви, в името на Бога! — проплака свещеникът.

Без да се бави повече, Ферърс излезе от салона и извика на войниците, които бяха извадили мечовете си и се бяха струпали в преддверието, да отворят вратата. И така, веригите бяха откачени, а ключовете — превъртени, и хората на Уорик нахлуха в къщата на свещеника. Гавестън моментално беше заловен и подложен на жесток побой. Графът нареди на войниците си да не закачат никого от останалите, а после си проправи път през тълпата и сам стовари облечения си в ръкавица юмрук върху лицето на фаворита, разбивайки устата и носа му. Гавестън падна на пода, но хората на Уорик го вдигнаха и го извлякоха на двора. Там свалиха плаща от раменете му и изпадналият в шок фаворит остана само по нощница. Той се опита да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук. Един от войниците започна да му подражава присмехулно, а останалите избухнаха в смях. Аз се хвърлих в краката на Уорик и горещо го помолих да пощади низвергнатия и унизен фаворит. Дьо Монтегю също се опита да помогне, припомняйки на графа клетвата, която беше дал Пембрук, но войниците го изблъскаха встрани. Уорик ме потупа по главата и ми помогна да стана. Аз надзърнах в бездушните му очи и тутакси разбрах, че съдбата на Гавестън е решена. Нямаше смисъл да го моля за милост. Графът само ми кимна, а после ме отмести от пътя си. Хората на Пембрук също се опитаха да се намесят, но Уорик водеше със себе си множество тежковъоръжени войници и стрелци, така че всяка съпротива беше безсмислена.

И така, неколцина от войниците замъкнаха Гавестън в средата на двора и започнаха да го замерят боклуци, а останалите зареваха, че искат кръвта му. Фаворитът се свлече на колене. Уорик се приближи до него и нахлузи на главата му един трънен венец, в който бяха вплетени и листа от коприва. После войниците го метнаха на гърба на една мършава кранта, завързаха го с лице към опашката й и го поведоха из двора. Гавестън просто се поклащаше върху коня с отпуснати рамене и сведена глава.

— Вие можете да си вървите — извика ни Уорик. — Този гасконски селяндур и вещерско копеле вече няма нужда от вас. Нали така, сър?

Гавестън вдигна глава и се взря в тълпата през плетеницата от тръни и коприва. Накрая погледът му попадна върху лицето ми и окървавените му устни промълвиха името ми. Аз пристъпих напред.

— Милорд Уорик, това не ви прави чест — заявих. — Спомнете си клетвата, която положи граф Пембрук. Пък и как мислите, че ще реагира кралят, когато разбере какво сте направили?

Дънивед, Дьо Монтегю и сър Уилям Ферърс подкрепиха протеста ми. Уорик се обърна към нас с ръце на кръста. Намръщи се, а после направи знак на войниците си да запазят тишина.

— По-добре си вървете — каза той. — Свободни сте да отидете където пожелаете.

— Предпочитаме да останем с милорд Гавестън — отвърнах аз.

Графът вдигна рамене, а после ни обърна гръб. Явно изобщо не го беше грижа дали ще си тръгнем, или ще останем. Една слугиня и един свещеник и без това не били кой знае каква заплаха, промърмори той. И така, слизането на Гавестън в Ада започна. Уорик беше решил да отведе фаворита от Дедингтън и без да се бави повече, нареди на хората си да вържат краката и ръцете му. Гавестън беше влязъл в селцето като велик лорд, но сега му предстоеше да го напусне като обикновен престъпник. Пред него вървеше един от войниците на Уорик, понесъл в ръце някога великолепния му плащ, превърнал се в мърляв парцал, и очукания му щит. И така, ние пришпорихме конете си и се насочихме право към замъка Уорик — похитителят ни знаеше, че Пембрук и кралят скоро ще научат за нападението му над Гавестън, и нямаше намерение да им позволи да го спасят.