Пол Дохърти - Притъмняващото небе

На седемнайсети юни, пет дни след пристигането ни в крепостта, графът премина към изпълнението на плана си. И така, великите лордове и двамата съдии се настаниха зад високата маса в голямата зала на замъка и откриха съдебния процес срещу Гавестън. Лицето на кралския фаворит беше обръснато, а главата му — остригана като на престъпник. Бяха му позволили да се изкъпе и да облече една проста туника, но краката и ръцете му бяха оковани във вериги. Присъдата беше обявена бързо. В залата присъстваха единствено неколцина чиновници и стражи. Никой не беше допуснат да свидетелства. На Гавестън също не му беше позволено да говори в своя защита. Томас, графът на Ланкастър, който беше едновременно съдия и прокурор, обвини фаворита в цял куп престъпления — отказ да остане в изгнание, присвояване на кралско имущество, отслабване на Короната чрез предоставяне на лоши съвети на краля и неподчинение на волята на графовете. После Гавестън беше осъден на смърт. Заради статута си на граф и най-вече на зет на Дьо Клер, графа на Глостър, фаворитът нямаше да бъде обесен, влачен и разчекнат, както се полагаше на останалите изменници, ами щеше да бъде обезглавен. Присъдата беше обявена от Ланкастър и трябваше да се изпълни почти незабавно. Въпреки протестите на Пембрук и на самия крал Гавестън не можеше да бъде спасен. Хората в замъка говореха, че Едуард бил изпратил множество умолителни писма до графовете, до Филип Френски в Париж и до папа Климент V в Авиньон, но напразно — великите лордове бяха решени да убият фаворита.

Аз се опитах да посетя затворника, но стражите не ме пуснаха в килията му. Бях се примирила, че никога повече няма да видя Гавестън, когато на сутринта на деветнайсети юни бях разбудена от яростно блъскане по вратата на стаята ми. В сумрачния коридор отпред стояха Уорик и неколцина от стражите му със запалени факли в ръце. Графът се държа хладно и любезно както винаги. Поклони ми се леко, а после ми направи знак да го последвам.

— Елате с мен. Гасконското парвеню поиска да си поговори с някой свой приятел и изборът му падна на вас.

Аз побързах да се облека и последвах Уорик и стражите му надолу по стълбите. За моя изненада, те не ме отведоха в тъмницата, а в помещението за покойници, което представляваше просто една тясна стаичка с варосани стени. Небето вече просветляваше. Въпреки че беше посред лято, навън духаше хладен ветрец, който ме накара да потръпна. Какво ли предстоеше, запитах се аз. Стаята беше поставена под засилена охрана. Войниците, патрулиращи пред входа, отвориха вратата и ме въведоха вътре. Гавестън се беше свил в дъното на помещението, окован с тежки вериги за стената. Пред него имаше едно разпятие, една кана с вино, една оловна чаша и един поднос, върху който бяха наредени малко хляб, сирене и шепа сухи плодове. Стаята беше чиста, но съвсем гола, а във въздуха се носеше острата миризма на разтвор за балсамиране. Уорик ме побутна през прага и Гавестън вдигна очи. Огледах лицето на фаворита на светлината от лоената свещ, поставена върху близката маса, и едва го познах. Лъскавата му черна коса беше обръсната до кожа, някога мургавото му лице беше бяло като сняг, а бузите му бяха хлътнали. Синините му бяха поизбледнели, но устните му все още бяха отекли, а дясното му око беше полузатворено. Уорик взе един стол и го постави срещу затворника.

— Ето ти и приятел, никаквецо! — злъчно заяви графът, но после гласът му омекна и той заговори бавно, натъртвайки на всяка дума. — Погрижете се за душата си, милорд, защото това е последният ви ден на земята.

Аз седнах на стола, а Гавестън сведе глава и се разтресе от плач.

— Не се надявайте на милост, милорд — прошепна Уорик — и не си въобразявайте, че кралят ще дойде да ви спаси. Свършено е с вас. По-късно ще дойде свещеник, който ще ви изповяда. Съветвам ви да се погрижите за душата си и да му признаете всичките си грехове. Мистрес Матилда — обърна се той към мен, — желаете ли да ви донесат нещо за хапване или пийване?

Поклатих глава.

— Така да бъде — промърмори Уорик и излезе от стаята.

После го чух да нарежда на хората си да не се отделят от вратата и да не пускат никого да влиза, нито да излиза без изричното му позволение. Аз продължих да седя на стола и да се взирам жалостиво в Гавестън. Не след дълго фаворитът спря да плаче, вдигна глава и се облегна на стената. Някога красивото му лице изглеждаше ужасно, но въпреки това той направи опит да се усмихне.

— Хвани ръката ми, Матилда — протегна се той към мен. — Не искам да умра сам.