Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Трябва да станете, милорд — прогърмя гласът на стрелеца.

— Щом трябва — Гавестън с мъка се изправи на крака и се потупа под брадичката. — Доколкото разбирам, сър, каните се да ми отрежете главата. Жалко. Цялата тази красота да отиде на вятъра…

— Настина е жалко, милорд — съгласи се стрелецът, а после протегна ръка. — Позволете ми да ви стисна ръката, преди да напуснете този свят.

И така, Гавестън пое протегнатата му ръка. В този момент войникът го дръпна към себе си, сякаш за да го прегърне, и заби камата си дълбоко в сърцето му. Дори аз останах изненадана. За миг Гавестън остана прав, но след това се олюля и политна към земята. Войникът го улови във въздуха, извади камата си от гърдите му и внимателно го положи върху тревата. Аз тутакси коленичих до падналия по гръб фаворит. Очите му вече се бяха замъглили, а от устата и носа му шуртеше кръв. Той се обърна на една страна и се изкашля. Устните му промълвиха името на краля, пръстите му зашаваха. Стиснах ръката му. Гавестън впери очите си в моите, а после потръпна за последен път и застина.

— Мъртъв е — обяви стрелецът. — Хайде, мистрес, вървете си.

Един от другите стрелци вече беше развързал торбата, която носеше, и беше извадил оттам една двуостра брадва. Аз се обърнах и се взрях в жадните за мъст конници. Стрелците си зашепнаха нещо зад гърба ми, после издрънчаха вериги — вратът на Гавестън беше нагласен върху някакъв пън.

— Сега — промърмори дрезгаво един от войниците.

Чух проскърцването на кожени дрехи, а после и тъпия удар на брадвата. Поех си дълбоко дъх и се обърнах. Тялото на Гавестън лежеше на земята, разтърсвано от леки конвулсии, а недалеч от него се беше търкулнала и главата му. Очите и устните му бяха застинали полуотворени. Стрелецът вдигна главата от земята, опитвайки се да избегне кръвта, която се лееше от нея, излезе от горичката и я вдигна високо, за да я покаже на конниците. Те явно останаха доволни и един от тях — май че Ланкастър — му махна с ръка. И така, стрелецът се върна между дърветата и внимателно положи отсечената глава на Гавестън до плувналото му в кръв тяло.

— Хайде, мистрес — дръпна ме за ръката той. — Трябва да го оставите.

— Не мога — прошепнах аз.

Вече ми беше трудно да си поемам дъх, тялото ми се беше сковало от студ и страх, стомахът ми се свиваше. Стрелците си размениха няколко думи на уелски, след което един от тях се приближи до мен и напъха между устните ми гърлото на малкия си винен мях. Войничето ме накара да отпия една глътка, а после се отдръпна.

— Не можете да останете тук, мистрес — прошепна ми то.

— Трябва — отвърнах му аз. — Обещах му.

Стрелците се посъветваха помежду си, след което вдигнаха рамене и ми пожелаха сбогом. После излязоха от горичката и бавно се отправиха към очакващите ги конници. Не след дълго графовете и хората им си тръгнаха. Докато те се отдалечаваха, аз се строполих на колене и трескаво започнах да трия потта, която беше избила по челото ми. Тялото ми се беше вцепенило от ужас, а главата ми категорично отказваше да се обърне към зловещата сцена, която ме очакваше. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта. И така, аз легнах на земята, свивайки се като малко дете в леглото си, и се опитах да овладея дишането си. Гората продължаваше да тъне в тишина. След малко дойдох на себе си, изправих се и се приближих до обезглавения труп на Гавестън. Лицето му вече сивееше, а кръвта, която се беше изляла от раните му, засъхваше. Преместих главата му внимателно, стараейки се да избягвам погледа на полуотворените му очи. Кожата му беше леденостудена. Наложи се да си припомня, че душата му отдавна е отлетяла при Бога. Точно така; това бяха просто едни тленни останки, за които трябваше да се погрижа по най-достойния възможен начин. Изведнъж ме обзе решителност. Да, дадох си кураж аз, бруталността на Ланкастър не можеше да ме пречупи.

И така, аз излязох на пътя и скоро се натъкнах на четирима яки обущари, понесли стоката си към Уорик, които откликнаха на молбите ми за помощ срещу една сребърна монета. Мъжете спряха каруцата си, извадиха от нея една стълба и ме последваха в гората. Бог да ги благослови! Без да задават много въпроси, те положиха трупа и увитата му в един чувал глава върху стълбата и ги натовариха на каруцата си. После ме закараха до замъка, но стражите отказаха да ме пуснат вътре. Не след дълго Уорик излезе на портите, облечен в полуброня и стиснал в ръката си един бокал с вино. Графът дори не погледна към зловещия товар в каруцата.