Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Колкото и скептично да бях настроена, нямаше как да не остана доволна от условията на Пембрук. И така, ние обещахме на графовете, че ще получат отговора на Гавестън до свечеряване. Щом преговорите приключиха, Пембрук стана още по-любезен. Нареди на слугите си да донесат от най-хубавото му вино и настоя всички да вдигнем наздравица. После грубо скованата маса помежду ни беше изнесена и за известно време ние се посветихме на неангажиращ разговор. Уорик се примъкна до мен, направи ми някакъв комплимент за роклята и отбеляза, че независимо от тежките условия изглеждам изключително добре. Аз му отговорих с някаква саркастична забележка, която искрено го развесели. После графът сложи ръка на рамото ми и аз приех жеста му — Уорик беше опасен човек, но аз усещах, че за мен не представлява никаква заплаха.

— Позволете ми да ви уверя, Матилда — прошепна ми той, хвърляйки един поглед към другите двама графове, които бяха потънали в разговор с Дьо Монтегю и Дънивед, — че що се отнася до вас и до господарката ви, ние никога не сме ви мислили злото — след тези думи той се наведе още по-близо до мен и продължи. — Чухме слуховете за смъртта на аквилите. Вярно ли е, че всички те са били хвърлени от високо? И кой е отговорен за убийствата им? Да не би Гавестън да се е обърнал срещу своите?

— Защо му е да го прави, милорд? — дрезгаво прошепнах аз.

Уорик отдръпна ръката си от рамото ми.

— Ще ви кажа нещо, Матилда, но нека си остане между нас. Познавам Гавестън от много години; още от времето, когато фаворитът беше най-обикновен оръженосец в свитата на уелския принц — той облиза устни. — Знам, че ми се носи славата на безскрупулен човек, и трябва да ви кажа, че напълно си я заслужавам, но ви уверявам, че в това отношение никой не може да се мери с Гавестън! Помнете ми думата! Той е готов да предаде всеки, за да спаси собствената си кожа.

— Дори негово величество краля ли? — попитах шепнешком аз.

— Едуард от Карнарвън, мистрес, не разбира душата на Гавестън така, както я разбирам аз. А аз я разбирам, защото двамата с него сме замесени от едно и също тесто. Умолявам ви да внимавате с него и ако… — изведнъж Уорик се опомни и замълча, а после върна ръката си върху рамото ми и нежно ме погали. — Нека ви попитам, Матилда: какво бихте желали вие за вашата господарка?

— Здраве и щастие, милорд. Същото каквото и вие.

— Да, аз също й желая здраве и щастие — Уорик се огледа бързо наоколо, — но ви уверявам, че в това кралство няма да се възцари мир, докато Гавестън не бъде отстранен.

— Имате предвид, докато не бъде изпратен в изгнание?

— Имам предвид, докато не бъде отстранен. Помнете ми думата, Матилда! — каза той, а после ме потупа по рамото, целуна ме по челото и се отдалечи.

После графовете ни осигуриха ескорт и ние се върнахме в замъка. Щом влязохме в двора, слугите веднага ни насочиха към главната кула, където се беше събрал съветът на фаворита. Съвещанието ни не трая дълго. Кастеланът заяви, че е много доволен от условията, и аз си дадох сметка, че оттук-нататък Гавестън не може да разчита на подкрепата му. Дьо Монтегю, Дънивед и аз убедихме фаворита да приеме споразумението. Първоначално той се колебаеше, но в крайна сметка обеща да изпълни исканията на графовете. Дънивед моментално беше изпратен в лагера им, за да ги уведоми, че Гавестън ще напусне замъка рано сутринта на следващия ден.

Аз нямах търпение да се върна при господарката си и много се зарадвах, че всичко е свършило. Плановете ми обаче скоро бяха осуетени — по-късно вечерта Дънивед дойде в стаята ми и ми съобщи, че аз, той и Дьо Монтегю сме били определени за придружители на Гавестън. В крайна сметка, тъкмо ние бяхме преговаряли с Пембрук и бяхме станали свидетели на клетвата му. Нямахме друг избор, освен да се съгласим. Заинтригувани, Бомон също решиха да се присъединят към нас.

И така, на следващата сутрин Гавестън се метна на седлото и напусна замъка Скарбъро в целия си блясък. Лицето му беше гладко избръснато, косата му — идеално фризирана, а кадифените му одежди в зелено, червено и черно бяха просто великолепни. Конят му също беше старателно натимарен, а сбруята му — излъскана до блясък. Войниците от замъка го изпратиха със свирене на тромпети и бурни ръкопляскания. Клетият Гавестън си въобразяваше, че така защитниците на крепостта му засвидетелстват уважението си, докато те просто се радваха, че кървавата битка е приключила.

Пембрук спази обещанието си и действително се отнесе към фаворита както подобава. Градчето приветства процесията ни с всички необходими почести. Хората бяха излезли на украсените си с разноцветни знамена прозорци и шумно ни аплодираха, а пътят, по който трябваше да минем, беше покрит с раззеленени клончета. Градските девойки обсипваха Гавестън с дъжд от цветчета, докато свещениците го благословяха с кръстове, тамян и светена вода. Бесилката и позорните стълбове бяха опразнени. Накрая първенците на Скарбъро поднесоха на фаворита някакъв подарък и ние влязохме в лагера на графовете. Херефорд и Уорик не бяха там, но затова пък Пембрук ни посрещна повече от любезно. Графът беше облякъл най-хубавите си премени, на врата му висяха сребърни верижки, а по пръстите му проблясваха множество пръстени. Двамата с Гавестън си размениха Osculum pacis — целувката на мира, след което всички присъстващи се отдадоха на пищен гуляй.