Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

— Справедливостта възтържествува. Кога ще стане освобождаването?

— Казаха ми, че утре.

— Къде ще бъде отведено? — попита Ландън.

— Все още не разполагам с тази информация. Но ще науча. Хората ни ще бъдат на място, готови да проследят онзи, който го прибере.

— Погрижете се да участвате лично в това, но засега не предприемайте нищо. Само следете къде се намира.

— Разбрано — каза Ем.

— Това ли е всичко?

— Не. Другата новина не е толкова добра.

Ландън мразеше подобни изказвания. Не искаше да му оценяват новините предварително; и сам можеше да реши дали са добри, или лоши. Това бяха думи на вятъра, или иначе казано — загуба на време.

— Слушам.

— Операцията в затвора е била неуспешна. Един от хората ни е убит.

— А другите двама?

— Не се безпокойте, не знаят откъде са дошли парите и поръчката.

— Да смятам ли, че ще предприемете други стъпки, за да поправите провала им? — попита Ландън, макар това да бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Да, но сега ще бъде много по-трудно.

— Именно затова ви плащам куп пари — каза Ландън, прекъсна връзката и тръгна обратно към мястото си на подиума. Стигна точно навреме, за да хване последните пет минути от речта и да даде тон на аплодисментите.

Подобно на останалите в залата, аплодираше факта, че всичко свърши.

Нямах представа дали мнението на Били за покойния Джак Ърскин бе справедливо, или точно. Знаех обаче, че то може да се окаже изключително вредно по отношение на шансовете му да излезе от затвора.

Майор Ърскин бил разположен в Багдад и отговарял за сигурността в града. Това бил невероятно важен пост, особено когато войната бавно затихвала и основната работа започнала да се поема от полицията вместо от военните.

Много командири печелят и будят уважение с ранга и поста си. Това не означава, че са по-снизходителни по отношение на дисциплината или се правят на народни момчета, а че изпълняват дълга си и са строги, но честни.

Джак Ърскин не си заслужил подобно уважение, поне според Били. Макар че почти не поддържал връзки с друг, освен с преките си подчинени, той бил недолюбван от всички войници под негово командване. Познавали готовността му да жертва подчинените си и стремежа му да спечели благоволението на шефовете си и на Вашингтон.

Носели се също и слухове, че е корумпиран и заедно с малката си котерия използва положението си за лично обогатяване. Били нямаше доказателства за това, но след видяното в Ирак едва ли нещо можеше да го изненада.

Това не означаваше, че Ърскин по някакъв начин бе изиграл роля в живота на Били. Били заминал за Ирак, за да служи и защитава; именно затова станал ченге, а по-късно и войник. Баща му направил същото навремето, както и двамата му чичовци. На него обаче не му отнело много време да съжали за избора си и да реши, че ще си отслужи срока и ще се прибере у дома. Ърскин нямал абсолютно никаква роля в това решение.

После дошъл онзи летен ден и събитието, което било необичайно по куп причини. В желанието си да демонстрират така нареченото връщане на нормалния ред в страната, Съединените щати поканили някои от големите играчи в американския частен бизнес и финанси на среща с иракски лидери от управлението и опозицията.

Не било предвидено да се обсъжда нещо особено важно; подобни неща се решават в далеч по-тесни кръгове. Срещата била представление и се състояла извън сигурните граници на Зелената зона като символичен начин да се покаже на всички, че Ирак е готов да заеме мястото си в световната общност.

Кратка част от събитието трябвало да се състои на открито. Затова се изисквало храброст заради непоносимата жега и очевидния факт, че навън охраната е по-трудна. Властите обаче искали населението да присъства и да участва в събитието, а най-важното — телевизията да излъчи кадри с участващите иракски граждани.

Охраната била планирана и осъществена съвместно от американските военни и иракската полиция. Ърскин бил ръководител от американска страна. Негласно това означавало, че ще бъде командващ на цялата операция.

Подобно на почти всеки войник или военен полицай в района, Били също имал определена роля. Не бил на пропускателните пунктове, през които гражданите били допускани до района; задачата му била да патрулира вътре и да се оглежда за нещо подозрително.

— Видях момичето — каза той. — Едва ли беше на повече от шестнайсет, макар че не ме бива в преценяването на възраст. Нещо в нея привлече вниманието ми.