Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

Благодаря, Хайк.

Били не излезе от реанимацията до сутринта, така че в девет часа бях в болницата.

Вече бе решено да остане още няколко дни в „Сейнт Джоузеф“ вместо в затворническата лечебница. Подкрепях решението и щях да се боря за него, ако имаше някаква съпротива. Щом единичната килия в затвора не беше успяла да предотврати нападението, лечебницата си бе направо стрелбище.

Пред вратата на Били имаше двама пазачи. Самият той изглеждаше така, сякаш е минал през мелничка за месо, но не бе от хората, които се оплакват от подобни неща.

— Добре ли си? — попитах го. — Добре ли се държат с теб?

— Няма проблем, макар че какви са тия мъжки медицински сестри, по дяволите?

— Мъж ли се грижи за теб?

— Стопроцентов. Висок е близо метър и деветдесет. Искаше да ме къпе с гъба, представи си. Казах му, че ако опита, ще заеме леглото ми в реанимацията.

— Имаш ли нужда от нещо?

Той кимна.

— Да се разкарам.

— От болницата ли?

— Не… от затвора. Но първо ми разкажи за Майло. Разбрах, че си го измъкнал.

— Да. Победихме.

— Човече, Пит беше прав. Добър си. Къде е Майло сега?

— Още е в приюта. До утре трябва да го взема. Което ме подсеща за въпроса какво да правя с него.

— Не можеш ли да го задържиш, докато не измъкнеш и мен?

— Какво те кара да мислиш, че ще излезеш?

— Мисля, че ако говориш с прокурора, той ще е склонен на споразумение.

— Смяташ да пледираш ли?

Той поклати глава.

— Да търгувам.

— Били, май не схващаш. Първо, не съм ти адвокат; представлявам те единствено с цел освобождаването на Майло. Второ, ако бях твой адвокат, нямаше да слушам такива двусмислени идиотщини.

Той разбра, че съм ядосан, и моментално даде заден.

— Добре, извинявай, прав си. Искам да ми бъдеш адвокат. Искам да направиш за мен същото, което направи за Майло.

— Не, благодаря. Повече клиенти не ми трябват.

— Направи го като услуга на Пит.

— Вече му услужих. Освен това не ме е молил да представлявам теб — изтъкнах аз.

— Ще те помоли. — Не отговорих и той продължи: — Хайде, човече, говориш с ранен ветеран. Нима не ти пука за родината? Какво трябва да направя? Да ти изпея „Бог да благослови Америка“?

Били бе някак противно очарователен, но винаги успявам да устоя на противния чар. Може би защото аз самият го притежавам в такива количества. Истината бе, че не исках този случай; всъщност не исках никакъв случай. Но пък и не можех да го оставя напълно безпомощен и прикован за болничното легло.

— Добре — казах накрая. — Ще направя компромис за теб. Ще представя молбата ти…

— Предложението за сделка — поправи ме той.

Кимнах.

— Сделка. Но ще ми кажеш какво имаш да предложиш. Няма да си мръдна пръста, докато не науча за какво става въпрос.

Той се замисли за момент, претегли възможностите и накрая кимна.

— Добре. Джак Ърскин… онзи, който беше убит… Ако на този свят е имало човек, който заслужава да умре, това е именно той.

Алан Ландън слушаше най-отегчителната реч, изнасяна някога, когато мобилният му телефон иззвъня. Всъщност не иззвъня, а завибрира. И не беше неговият мобилен телефон, или поне не основният. А вторият, на който винаги отговаряше, каквото и да става.

Тъй като седеше на подиума до кмета на Ню Йорк, а именно кметът изнасяше отегчителната реч, отговарянето на обаждането изискваше известно деликатно маневриране. Той стана тихо и слезе от сцената с надеждата, че всички ще си помислят, че отива до тоалетната. Тъй като кметът вече от двайсет минути говореше за оплетените тънкости на образователната реформа, вероятността публиката да е почти в кома беше голяма и едва ли биха забелязали, ако на сцената избухне ръчна граната.

Докато вървеше, Ландън натисна копчето за отговор, без да вади телефона от джоба си. Не искаше обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща. Знаеше, че онзи, който го търси, ще е достатъчно съобразителен да изчака.

Всъщност нямаше съмнение, че Марвин Емерсън ще изчака. Ем се беше обаждал поне трийсет пъти през последната година и Ландън беше отговарял всеки път. Освен това винаги знаеше кой го търси, преди Ем да е казал и дума, макар че номерът беше скрит. Това можеше да означава само едно — Ем беше единственият, който звънеше на този конкретен телефон.

Когато стигна до коридора, където можеше да остане насаме, Ландън извади телефона от джоба си.

— Има ли новини?

— Има — каза Ем. — Адвокатът го измъкна. Кучето ще бъде освободено от приюта.

Ландън не успя да сдържи усмивката си.