Дейвид Розенфелт - Адвокатът с кучето

— Ваша Чест, мога ли да поискам охраната да остане на мястото си, докато не одобрите заявлението ми?

— Тъй да бъде. Мнението ми за всичко това ще бъде публикувано на уебсайта на съда.

Победа още в първия рунд.

От офиса отидох направо в окръжния затвор да съобщя добрата новина на Били. По принцип е много лесно адвокат да се срещне с клиента си и не са нужни предварителни уговорки. Това важи с пълна сила през фазата, когато обвиненият още не е изправен пред съда и няма издадена присъда. Именно тогава срещите между адвоката и клиента му са най-решаващи и има малко препятствия за преодоляване.

Затова бях изненадан и раздразнен, че ме карат да чакам цял час, преди да дойде някой и да ме ескортира вътре. Накрая вместо униформен надзирател пристигна цивилен служител.

Това бе необичайно, но отчасти намери обяснението си, когато мъжът ме уведоми, че началникът на затвора иска да ме види.

— Защо? — попитах аз.

— Ще трябва да попитате него.

Въведоха ме направо в кабинета на началника. Името му е Даниел Мадоу и съм се срещал с него няколко пъти, най-вече когато съм бил недоволен от гостоприемството на неговите подчинени към клиентите ми. Най-малко от десет години е на този пост, макар че едва ли е на повече от четирийсет. Изглежда малко противоречив човек; държи се като ветеран, видял две и двеста, но говори внимателно, по изискан, почти деликатен начин.

Щом влязох, Мадоу стана зад бюрото си и се ръкува с мен.

— Боя се, че имам неприятна новина — каза той.

— О?

— Рано сутринта господин Цимерман е бил нападнат в тоалетната. Сериозно е наранен.

— Колко сериозно?

— Три счупени ребра, счупена ключица, слабо мозъчно сътресение, прободна рана в ръката, вероятно и вътрешни наранявания. Доколкото разбрах, няма опасност за живота му.

— Кой го е направил? — попитах аз.

— Смятаме, че нападателите са били трима. Идентифицирахме единия от тях. Беше доста лесно, тъй като е мъртъв.

— В резултат от същото сбиване ли?

— Да. От счупване на врата. Нека просто да кажем, че господин Цимерман е оказал доста сериозна съпротива.

— Как са се добрали до него? Не беше ли държан отделно от съображения за сигурност?

Мадоу кимна. Ситуацията явно го караше да се чувства неудобно.

— Точно така. Изглежда, е имало някакво сътрудничество между нападателите и един или повече от надзирателите, макар че засега не сме успели да открием виновниците.

— Това е ужасно — казах аз. — И непростимо.

Той кимна.

— Да, но се боя, че отразява условията в съвременните затвори. Разбира се, не проявяваме никаква търпимост към подобни неща, но за съжаление това невинаги е спирачка.

— Мога ли да го видя?

— Уверен съм, че може да се уреди, но в момента не е тук — отвърна той. — Преместиха го в болница „Сейнт Джоузеф“ и доколкото знам, е настанен в реанимацията.

— А какво ще стане, когато се върне тук?

— Повярвайте ми, случаят ще бъде анализиран много внимателно и ще бъде осигурена адекватна охрана.

— Нали ще ме разберете, ако ви кажа, че не съм напълно уверен в това?

— Разбира се — кимна той.

Веднага щом излязох, се обадих в болницата и научих, че ако всичко върви добре, Били ще бъде изкаран от реанимацията привечер и ще мога да го видя. Исках да говоря с главната сестра на етажа, която според личния ми опит е човекът, който в общи линии управлява мястото и знае всичко. Попитах я дали Били има охрана и тя ме увери, че го пази един полицай.

Отне известно време, но ето че Били най-сетне бе получил статута на Майло.

Връщам се в офиса и с изненада открих, че Хайк още е там.

— Хей, спечелихме — казах му аз. — Изслушването не би могло да мине по-добре.

— Засега. Ако обжалват, кой знае?

— Опитваш се да ми вдигнеш настроението ли?

— Не, просто минах да оставя сметката.

Подаде ми сметката за времето, което е отделил за написването на справката. Бе по-ниска от очакваното; явно не беше записвал часовете.

— Чудесно. Ако можеш да изчакаш минута, ще ти напиша чек.

— Че къде да ходя? — попита той. Явно харесваше почасовата работа.

Написах чека и си дадох сметка, че с Майло така и не сме се разбрали за хонорара ми. Ако решеше да се прави на интересен, просто щях да му спра манджата, докато не плати. Можех и да му пратя Хайк да прибере дълга.

Преди да си тръгне, Хайк зададе очевадния въпрос.

— Какво ще правиш с кучето, след като го изкараш на свобода?

— Не съм сигурен. Някакви идеи?

— Не — каза той и излезе.