Камила Лекберг - Ледената принцеса

— Вера също е узнала за посегателствата.

— Да, но мама беше доста хитра. Възползва се от болезнената нужда на Вера да защитава Андерш, а и да пази собствената си репутация. Дори не се наложи да я подкупва с пари или обещание за по-добра работа, за да я накара да си мълчи.

— Мислите ли, че Вера е научила за убийството на Нилс?

— Не се и съмнявам. Не мисля, че Андерш би успял да го запази в тайна от майка си толкова години.

Патрик започна да разсъждава на глас.

— Вероятно Вера е убила Алекс не за да прикрие истината за посегателствата, а защото се е страхувала Андерш да не бъде обвинен в убийство.

Ян се усмихваше злорадо.

— Което е направо комично, като се има предвид, че давността на престъплението отдавна е изтекла и никой не би повдигнал обвинения срещу нас след толкова много време. Все пак тогава бяхме само деца.

Колкото и да не му се искаше, Патрик трябваше да признае, че Ян е прав. Даже и Алекс да бе отишла в полицията, нямаше да има никакви последствия за тях. Очевидно Вера не го е съзнавала, мислела е, че Андерш може да попадне в затвора за убийството.

— Поддържахте ли връзка след това? Вие, Андерш и Алекс.

— Не. Алекс почти веднага се премести, а Андерш се затвори в собствения си малък свят. Естествено понякога се срещахме случайно, но разговаряхме за първи път от двайсет и пет години насам чак когато Андерш ми позвъни след смъртта на Алекс и започна да крещи и да ме обвинява, че аз съм я убил. Аз, разбира си, отрекох. Все пак нямах нищо общо със смъртта й, но той не се отказваше.

— Не знаехте ли, че Алекс възнамерява да отиде в полицията и да разкаже за смъртта на Нилс?

— Не и преди да умре. Андерш ми разказа след това.

Ян издиша безгрижно цигарения дим под формата на кръгчета.

— Как щяхте да постъпите, ако знаехте?

— Никога няма да разберем, нали?

Той се обърна към Патрик и го погледна със студените си сини очи. Патрик потръпна. Не, наистина нямаше да разберат.

— Но, както вече ви казах, никой не би ни затворил за това. Трябва обаче да призная, че отношенията между мен и мама биха се усложнили. — След това Ян изведнъж смени темата, у — Доколкото разбрах, Андерш и Алекс са имали връзка. Направо като в „Красавицата и звярът“. Може би и аз трябваше да се присъединя към тях, в името на старото приятелство…

Патрик не изпитваше никакво състрадание към мъжа пред себе си. Вярно че детството му е било същински ад, но у Ян имаше нещо злокобно. Цялото му същество излъчваше злост. Патрик го попита чисто импулсивно:

— Родителите ви загиват при трагични обстоятелства. Знаете ли нещо повече от официалната версия?

Ян се поусмихна. Свали прозореца на колата с още няколко сантиметра и изхвърли фаса си навън.

— Толкова е лесно да станеш жертва на нещастен случай, нали? Една обърната лампа, едно разлюляло се перде. На пръв поглед дребни детайли, които обаче отприщват същински ад. От друга страна, бихме могли спокойно да кажем, че Господ ги изпраща на хора, които си го заслужават.

— Защо се съгласихте да се срещнем? Защо ми разказахте всичко това?

— Дори аз самият не знам. Всъщност не смятах да дойда, но предполагам, че любопитството ми надделя. Чудех се какво всъщност знаете и каква част от подозренията ви са само догадки. Да не забравяме, че във всеки от нас гори желанието да разкаже за постъпките и деянията си на някого. Особено когато този някой не може да направи нищо, дори и да знае истината. От убийството на Нилс мина толкова много време, че би било вашата дума срещу моята. Боя се, че никой не би повярвал на вашата.

Ян слезе от колата, но се обърна и се наведе към Патрик.

— Предполагам, че човек наистина може да извлече полза от някои престъпления. Един ден ще наследя значително богатство. Ако Нилс беше жив, това никога нямаше да се случи.

Той закачливо показа с два пръста знака на победата, затвори вратата и тръгна към колата си. Патрик усети как по устните му пробягва злорада усмивка. Ян очевидно не знаеше нищо за кръвната връзка между Юлия и Нели, нито за завещанието на майка си. Неведоми са пътищата господни.

Седеше на малкото си балконче и свежият бриз галеше набраздените му от бръчки бузи. Слънцето топлеше старите му болни стави и с всеки изминал ден се движеше с все по-голяма лекота. Всяка сутрин отиваше на работа на рибния пазар и помагаше на рибарите да продадат улова си.

Тук никой не се опитваше да отнеме на възрастните хора правото им да се чувстват полезни. Никога досега не се бе чувствал толкова уважаван и ценен, дори постепенно започна да си намира приятели в малкото градче. Вярно че езикът доста му куцаше, но засега се оправяше чудесно с жестове и добри намерения, а словесният му запас растеше бавно, но сигурно. Една-две чашки алкохол след добре свършената работа също му помагаха да се отпусне и за свое най-голямо учудване установи, че е започнал да се превръща в същински дърдорко.