Камила Лекберг - Ледената принцеса

— Не ми се вярва.

— Така ли? И защо не? Да не би да сте открили скелета му някъде?

Патрик пренебрегна подигравателния му тон.

— Не, не сме. Аз обаче имам една теория по въпроса…

— Интересно, много интересно.

— Не мисля, че Нилс се е възползвал единствено от Алекс и Андерш. Според мен основната му жертва е някой близък до него човек. Някой, който винаги му е бил под ръка. Мисля, че и вие самият сте били жертва на сексуалните му посегателства.

За първи път на Патрик му се стори, че гладката лъскава фасада на Ян се пропуква, но в следващия миг той успя да се вземе в ръце.

— Интересна теория. На какво се основава?

— За съжаление трябва да призная, че не разполагам с почти никакви доказателства. Успях да открия една-единствена връзка между вас тримата. От детството ви. Видях малко парче кожа в кабинета ви, когато ви посетих. То е изключително ценно за вас, нали? Символизира нещо. Приятелство, общност, кръвна клетва. Пазите го вече от двайсет и пет години. Точно като Андерш и Алекс. На гърба и на трите парченца има размазан кървав отпечатък. Именно това ме кара да вярвам, че с присъщия за децата драматизъм сте решили да станете кръвни братя. На горната страна на парчето кожа са прогорени две букви: „Т.М.“ Не успях да разгадая значението им. Може би ще ми помогнете.

Патрик буквално можеше да види душевната борба на Ян. От една страна, здравият разум го съветваше да мълчи, от друга, изгаряше от желание да се довери на някого и да сподели тайната си. Патрик заложи на егото на Ян, който нямаше да може да устои на изкушението да отвори сърцето си пред човек, готов да го изслуша с интерес. Реши да му помогне малко да вземе решение.

— Всичко, казано тук, си остава между нас. Нямам нито сили, нито ресурси да отворя случай от преди двайсет и пет години, а и не вярвам да открия каквито и да било доказателства, даже и да се опитам. Искам да науча истината най-вече заради самия себе си. Просто трябва да знам.

Изкушението ставаше непосилно.

— „Тримата мускетари“, това означават буквите „Т.М“. Може да ви се стори глупаво, наивно и романтично, но тогава се отъждествявахме с тях. Ние тримата срещу останалия свят. Когато бяхме заедно, можехме да забравим за случилото се. Никога не говорехме за това помежду си, но нямаше и нужда. Така или иначе всеки разбираше какво става в душата на другия. Обещахме си винаги да си помагаме. Намерихме едно парче стъкло, порязахме пръстите си и смесихме кръвта си. Така запечатахме емблемата си. Аз бях най-силният от тримата. Нямах друг избор. Алекс и Андерш можеха да се чувстват спокойни поне в домовете си. Аз непрекъснато трябваше да се оглеждам за него, а нощем лежах, загърнат до уши в одеялото си, и се ослушвах за стъпките му. Знаех, че съвсем скоро ще ги чуя, първо в коридора, а след това все по-близо и по-близо.

Сякаш нещо в него се отприщи. Ян продължи да говори с невероятна скорост, а Патрик не смееше да продума, за да не пресече потока от думи. Ян запали цигара, свали леко прозореца на колата, за да може димът да излиза навън, и продължи:

— Живеехме в собствен свят. Срещахме се на тайни места и търсехме сигурност и утеха в приятелството ни. Странното е, че когато бяхме заедно, не си припомняхме за преживения кошмар, а за миг избягвахме от действителността. Дори не знам как разбрахме, че и тримата сме жертви. Как се събрахме. Но някак си знаехме. Срещата ни бе неизбежна. Аз им казах, че е крайно време да сторим нещо по въпроса. Алекс и Андерш в началото приемаха всичко като на игра, но аз знаех, че трябва да осъществим плана си. Това бе единственият изход. През един студен и ясен зимен ден излязохме на леда, двамата със заварения ми брат. Не ми беше трудно да го подлъжа. Направо полудя от щастие, че най-накрая аз поемах инициативата, и зачака малкия ни излет с нетърпение. Бях прекарал много часове на заледената морска повърхност и знаех къде точно да го заведа. Андерш и Алекс ни чакаха там. Нилс се изненада, когато ги видя, но арогантността му попречи да съзре опасността. Та ние бяхме само деца. Останалото беше лесна работа. Трябваше само да го бутнем в дупката в леда. Така той изчезна завинаги. В началото изпитахме истинско облекчение. Нели не бе на себе си от притеснение, непрестанно се питаше какво се е случило с Нилс. Аз обаче нощем лежах в леглото си и се усмихвах. Наслаждавах се на тишината, вече нямаше стъпки. След това всичко се сгромоляса. Родителите на Алекс разбраха по някакъв начин за изнасилванията и дойдоха при Нели. Алекс очевидно не е могла да устои на натиска им и накрая им е разказала всичко, дори за мен и Андерш. Не за убийството на Нилс, а за случилото се преди това. Ако до този момент бях мислил, че може би ще получа съчувствие от приемната ми майка, то тогава разбрах, че дълбоко съм грешал. Нели никога повече не ме погледна в очите. Нито пък попита къде е Нилс. Понякога се чудя дали не подозира нещо.