Камила Лекберг - Ледената принцеса

Гласът й бе монотонен. Сякаш разказваше за някакво съвсем обикновено събитие, а не за убийство.

— Съблякох я гола. Мислех, че ще успея да я занеса до горе. Все пак ръцете ми са доста силни от дългите години работа като чистачка, но това се оказа невъзможно. Наложи ми се да я завлека до банята и да я избутам във ваната. След това прерязах вените и на двете й ръце с едно бръснарско ножче, което взех от шкафчето. Чистех къщата веднъж седмично и знаех кое къде се намира. Измих чашата си, загасих осветлението, заключих и пъхнах допълнителния ключ на мястото му.

Патрик бе потресен, но се постара да не издаде шока си, когато заговори.

— Разбираш, че трябва да те помоля да дойдеш с мен. Няма нужда да се обаждам за подкрепление, нали?

— Не, няма. Може ли само да си събера багажа?

Той кимна.

— Да, няма проблем.

Вера се изправи. Когато стигна до вратата, се обърна към него.

— Откъде бих могла да знам, че е бременна? Вярно че не пи вино, това ми направи впечатление, но нямаше как да предположа каква е причината. Можеше да е въздържателка или пък да възнамерява да шофира по-късно. Откъде бих могла да знам? Няма откъде, нали? — рече Вера с умолителен глас, а Патрик кимна мълчаливо.

След време щеше да й каже, че не Андерш е бащата на детето, но засега не смяташе да разрушава доверието й в него. Трябваше да разкаже историята си на още няколко души, преди окончателно да приключат случая на Александра Вийкнер. Нещо обаче продължаваше да го гложди. Интуицията му подсказваше, че Вера не му е разказала всичко.

Когато седна в колата, извади копието на предсмъртното писмо на Андерш — последното му послание към света. Прочете го бавно от начало до край и за пореден път усети силната болка, с която бяха пропити думите върху белия лист.

„Често съм си мислил с колко ирония е изпълнен животът ми. Как е възможно ръцете и очите ми да създават толкова много красота, а аз самият да оставям след себе си само грозота и разруха. Именно затова последното ми дело в този живот ще е да унищожа всичките си картини. По-добре да бъда последователен докрай и да оставя след себе си единствено кал, вместо да позволя на хората да ме смятат за по-сложна личност, отколкото съм в действителност.

Всъщност всичко е съвсем просто. Единственото, което винаги съм искал, е да залича няколко месеца и събития от живота си. Не мисля, че е много. Но може би заслужавам тази плесница от съдбата. Може би съм извършил нещо ужасяващо в някой предишен живот и сега съм принуден да плащам цената за простъпката си. Не че това има някакво значение, но би ми било интересно да разбера какъв грях изкупвам.

Може би изглежда чудно защо съм решил именно сега да сложа край на моя отдавна изгубил смисъла си живот. Да, защо наистина? Защо човек изобщо решава да постъпи по определен начин в определен момент? Може би съм обичал Алекс толкова силно, че с нея си е отишло и сетното ми желание да продължа да живея? Това вероятно ще е едно от обясненията, които ще се родят в съзнанието на хората. В интерес на истината аз самият не знам отговора на тези въпроси. Мисълта за смъртта е отдавнашен спътник в живота ми, но едва сега се почувствах напълно готов да я приема. Може би именно смъртта на Алекс направи освобождението ми възможно. Тя си остана недосегаема, скрита зад външна обвивка, която никой не можеше да пропука. Със смъртта й пред мен се откри възможността да избера същия път. Дисагите ми отдавна бяха готови, оставаше само да направя първата крачка.

Прости ми, мамо.

Така и не можа да се отърве от вредния навик да става рано сутрин или направо посред нощ, както биха казали някои. Най-накрая щеше да извлече някаква полза от него. Когато Ейлерт стана от леглото в четири сутринта, Свеа не реагира, но той за всеки случай слезе бавно и внимателно надолу по стълбата с дрехите си в ръка. Облече се тихо във всекидневната, след което извади куфара, който бе скрил в дъното на килера. От месеци планираше бягството си, не искаше да остави нищо на случайността. Днес бе първият ден от остатъка от живота му.

Колата запали от първия път въпреки студа и в четири и двайсет Ейлерт остави зад гърба си къщата, в която бе живял през последните петдесет години. Подкара автомобила си напред през спящия град и даде газ едва след като подмина старата мелница и свърна към Дингле. До Гьотеборг и летище Ландветер му оставаха двеста километра. Нямаше смисъл да бърза. Самолетът за Испания щеше да излети чак в осем.