Камила Лекберг - Ледената принцеса

В началото не смяташе да отиде с процесията до гробищата, но в последната минута реши да го стори, това бе най-малкото, което можеше да направи за Андерш. През цялото време наблюдаваше Вера, но по лицето й не пробяга нито една емоция, което, разбира се, не означаваше, че не скърби. Вера бе просто човек, който не обича да показва чувствата си. Патрик я разбираше и й съчувстваше. Можеше да се каже, че дори донякъде й се възхищаваше. Тя беше силна жена.

След края на погребението малкото хора, дошли да се простят с Андерш, се разотидоха. Вера тръгна бавно с наведена глава по чакълената пътека към църквата. Студеният вятър плющеше здраво с камшика си и тя бе увила шала си като забрадка на главата. Патрик се поколеба за миг. След кратка душевна борба, заради която разстоянието между него и Вера се увеличи с няколко метра, реши да я догони.

— Красива церемония.

Тя се усмихна горчиво.

— И двамата знаем отлично, че погребението му беше също толкова жалко, колкото по-голямата част от живота му. Но благодаря все пак. Много мило от твоя страна.

В гласа на Вера се бе промъкнала трупаната с години умора.

— Всъщност сигурно трябва да съм благодарна. Само допреди няколко години дори нямаше да ми позволят да го погреба в централните гробища. Щяха да му отделят парцел отвъд благословената земя в специално отреденото за самоубийци място. Много от старите хора все още вярват, че за отнелите сами живота си няма място в рая.

Вера замълча за миг. Патрик я остави да говори.

— Ще предприемете ли някакви законови действия срещу мен, задето се опитах да прикрия самоубийството му?

— Не мога да ти гарантирам, че няма. Жалко е, че реши да постъпиш по този начин, а и така наруши закона, но не мисля, че ще има някакви последици.

Подминаха енорийския дом и продължиха бавно напред към къщата на Вера, която се намираше само на около стотина метра от църквата. Патрик бе мислил цяла нощ как да постъпи. Изборът, който направи, бе жесток, но вероятно щеше да му донесе успех. Заговори й някак безгрижно.

— Най-трагичното в историята на Андерш и Алекс е, че едно невинно дете загуби живота си.

Вера се обърна рязко към него. Спря и силно го дръпна за ръкава.

— Как така дете? За какво говориш?

Патрик се зарадва, че репликата му е успяла да постигне желания ефект.

— Детето на Александра. Била е бременна. В третия месец.

— От съпруга си…

Вера взе да заеква, но Патрик продължи с престорено студен глас.

— Не, съпругът й няма нищо общо с това. Очевидно не са били интимни от години. Не, очевидно бащата на детето е някой от Фелбака.

Вера така силно го стискаше за ръкава на палтото, че кокалчетата й побеляха.

— Мили боже. Мили, мили боже.

— Да, ужасно е, нали. Да убиеш неродено дете. Докладът от аутопсията гласи, че е било момче.

Вътрешно му се плачеше, но реши да не казва нищо повече, а да изчака реакцията, на която се надяваше.

Бяха се спрели под големия кестен, на петдесет метра от къщата на Вера. Изведнъж тя се втурна напред, което го свари неподготвен. Тичаше удивително бързо за възрастта си и на Патрик му трябваха няколко секунди, за да разбере какво става и да хукне след нея. Когато стигна до къщата й, завари външната врата открехната и предпазливо влезе вътре. Откъм банята се чуваше хлипане, в следващия миг Вера повърна.

Стори му се кощунствено да стои в коридора с шапка в ръка и да я слуша как повръща, затова свали мокрите си обувки, закачи връхната си дреха на закачалката и отиде в кухнята. Когато Вера влезе при него след няколко минути, кафеварката вече къкреше, а на масата имаше две чаши за кафе. Лицето й бе пребледняло, в очите й за първи път проблясваха сълзи. Съвсем малки, като искрящи перли в ъгълчетата им. Но това беше достатъчно. Вера седна сковано на един от столовете в кухнята.

Само за няколко минути се бе състарила с години. Движенията й също бяха станали някак мудни, като на старица. Патрик я остави да си отдъхне още няколко минути, докато наливаше кафе в чашите, но веднага щом седна пред нея, я погледна окуражително и й даде да разбере, че часът на истината е настъпил. Вера знаеше, че той е наясно с всичко и че връщане назад няма.

— Значи съм убила собствения си внук?

Патрик прие въпроса й за риторичен и не отговори. Иначе трябваше да я излъже, а вече бе твърде късно да се отказва. Когато му дойдеше времето, щеше да разбере истината. Но сега беше негов ред.

— Разбрах, че ти си убила Алекс, когато ме излъга, че си била в дома й седмица преди да умре. Каза ми, че си треперела от студ в къщата й, но всъщност котелът на парното се е развалил в деня на смъртта й.