Камила Лекберг - Ледената принцеса

Вера гледаше отнесено някъде в празното и, изглежда, не чуваше какво й говори.

— Странно. Едва сега осъзнах, че съм отнела човешки живот. Смъртта на Александра ми се струваше някак нереална, но детето на Андерш… Направо мога да го видя пред очите си…

— Защо е трябвало да умре Алекс?

Вера му даде знак с ръка да замълчи. Смяташе да му разкаже всичко, но когато и както сама реши.

— Щеше да стане голям скандал. Всички щяха да го сочат и да говорят зад гърба му. Постъпих, както намерих за добре. Не можех да знам, че въпреки всичко пак ще стане за смях. Че изборът ми да премълча истината ще го гризе отвътре като змия и ще отнеме цялата красота от живота му. Беше толкова лесно. Карл-Ерик дойде при мен и ми разказа какво се е случило. Вече се бе разбрал с Нели. Нямаше смисъл целият град да научава. Това щеше да се превърне в наша тайна и ако исках най-доброто за Андерш, щях да си мълча. Така и сторих. Мълчах през всичките тези години. А с всяка от тях моят Андерш губеше по частица от себе си. С всяка от тях той затъваше все по-надълбоко в личния си ад, а аз отказвах да призная собствената си вина за това. Чистех му, гледах го, доколкото можех, но не бях в състояние да променя миналото. Решиш ли веднъж да мълчиш, няма връщане назад.

Вера изпи кафето си на няколко жадни глътки и поднесе чашата си към Патрик в очакване. Той се изправи, взе каната и напълни чашата. Имаше чувството, че само тази напитка й помага да се справи с действителността.

— Понякога ми се струва, че мълчанието ми беше по-страшно от самото изнасилване. Никога не сме говорили за това, нито дори между тези четири стени. Едва сега разбирам колко страшно е било за него. Може би е тълкувал мълчанието ми като упрек. Именно това не ми дава мира. Никога, дори за секунда не съм си помисляла да го обвинявам за случилото се, но никога няма да разбера дали е знаел това.

За миг фасадата й заплаши да рухне, но след това Вера отново се стегна и си наложи да продължи. Патрик можеше само да си представи колко усилия й коства това.

— С годините постигнахме известен баланс. Животът ни беше кошмарен, но знаехме, че поне не сме сами. Знаех, че от време на време се среща с Алекс и че между тях има някакво странно привличане, но въпреки това вярвах, че нещата винаги ще си продължат постарому. Един ден обаче Андерш се изпусна и ми каза, че Алекс възнамерява да разкаже за случилото се. Искала да приключи веднъж завинаги с тайните от миналото. Това бяха думите му. На него като че ли му беше все едно, но аз останах като ударена от гръм. Това щеше да промени всичко. Ако Алекс действително разкриеше старата ни тайна, животът ни щеше да се обърне с главата надолу. Какъв бе смисълът? И какво щяха да кажат хората? Андерш може и да се държеше така, сякаш това не го засяга, но аз го познавах добре и не се съмнявах, че никак не му се иска Алекс да разбуни духовете.

— Затова реши да отидеш при нея.

— Да. Отбих се у тях въпросната петъчна вечер с надеждата, че ще успея да я вразумя. Исках да я накарам да разбере, че няма право еднолично да взима решения, които засягат всички ни.

— Но тя не разбра.

Вера се усмихна горчиво.

— Не, не разбра.

Беше изпила и втората чаша кафе, докато той едва бе преполовил първата. Отмести празната чаша и скръсти ръце на масата.

— Умолявах я. Обясних й колко ще му е трудно на Андерш, ако разкаже за случилото се, но тя ме погледна в очите и ми каза, че мисля само за себе си, а не за Андерш. Щял да се радва истината най-сетне да излезе наяве. Никога не ни бил молил да мълчим. Освен това ми каза, че аз, Нели, Карл-Ерик и Биргит изобщо не сме помислили за тях, когато сме решили да запазим историята в тайна. Искали сме само да спасим репутацията си. Можеш ли да си представиш каква наглост!

Гневът, който припламна за миг в очите на Вера, изчезна също толкова бързо и погледът й стана някак безразличен, мъртъв. Продължи да говори с монотонен глас.

— Нещо в мен се пречупи, когато чух наглите й обвинения. Да твърди, че действията ми не са водени от мисълта кое е най-добро за Андерш! Буквално превъртях и спрях да мисля рационално. Носех приспивателните си в дамската си чанта и стрих няколко в сайдера й, когато тя отиде до кухнята. Наля ми чаша вино, когато дойдох, а щом се върна от кухнята, се престорих, че приемам решението й и предложих да се чукнем и да изпием чашите до дъно в знак на помирение, преди да си тръгна. Тя ме погледна с благодарност и се съгласи да ми прави компания. След малко заспа на дивана. Не бях решила как да постъпя от тук нататък, но ми хрумна, че мога да инсценирам самоубийство. Нямах достатъчно хапчета, за да й дам смъртоносна доза, затова ми оставаше единствено да й прережа вените. Знаех, че обикновено хората го правят във ваната и идеята ми се стори лесноосъществима.