Камила Лекберг - Ледената принцеса

Това си беше чиста лъжа, но за свое най-голямо удоволствие Патрик видя как тя, респектирана от авторитета му, с неохота стана от масата и въпреки нежеланието си напусна центъра на събитията. Патрик веднага бе възнаграден с благодарен, щастлив поглед от Ейлерт, който едва успя да скрие злорадството си, като видя как съпругата му остава с пръст в устата. Когато тя изчезна в кухнята, Патрик продължи:

— Та докъде бяхме стигнали? Да, бих искал да ми разкажете за седмицата от преди убийството, когато сте наглеждали дома на Александра Вийкнер.

— Какво значение има това?

— Все още не съм сигурен. Но може да се окаже важно. Затова ви моля да се опитате да си спомните колкото се може повече подробности.

Ейлерт се замисли. Старателно напълни лулата си с тютюн, който извади от пликче с три котви, и заговори отново едва след като запали лулата и си дръпна няколко пъти.

— Да видим. Открих я в петък. Винаги минавах оттам в този ден, за да проверя всичко ли е наред, преди тя да пристигне вечерта. Значи за последен път бях в къщата в петъка предишната седмица. Не, всъщност в петък бяхме канени на рожден ден у най-малкия ни син, който навърши четирийсет, затова се отбих в дома на Александра още в четвъртък вечерта.

— Как ви се стори къщата тогава? Забелязахте ли нещо необичайно?

Патрик с усилие успяваше да прикрие вълнението си.

— Нещо специално?

Ейлерт дръпна тържествено от лулата си, докато мислеше.

— Не, всичко беше наред. Огледах цялата къща и мазето, но не открих нищо притеснително. Заключих внимателно, преди да си тръгна. Имах собствен ключ.

Наложи се Патрик да зададе в прав текст въпроса, който го тормозеше.

— Ами котела? Работеше ли? Беше ли топло?

— О, да. Тогава всичко с него беше наред. Сигурно се е развалил, след като си тръгнах. Не разбирам какво значение има дали котелът е работел или не.

Ейлерт извади за малко лулата от устата си.

— Ако трябва да съм напълно честен, не знам дали има значение, но благодаря за помощта. Може да се окаже важно.

— Любопитно ми е защо не ме попитахте по телефона.

Патрик се усмихна.

— Предполагам, че съм старомоден. Не мисля, че по телефона мога да получа информацията, която ми е нужна. Предпочитам да разговарям с хората очи в очи. Понякога се питам дали не е трябвало да се родя преди сто години, преди всичките модерни изобретения.

— Не си мисли глупости, момче. Недей да вярваш на приказките, че едно време е било по-хубаво. Едва ли си мечтаеш за студ, бедност и тежък труд от сутрин до вечер. Не, не, аз гледам да се възползвам докрай от целия лукс на модерния живот. Дори имам компютър с включен интернет. Никога не би си го помислил за старец като мен, нали?

Той посочи многозначително Патрик с лулата си.

— Всъщност не мога да кажа, че съм страшно изненадан. Сега обаче трябва да си тръгвам.

— Надявам се, че бях полезен и че идването ви не е било напразно.

— Не, научих точно това, което очаквах. Освен това опитах и вкусните сладки на съпругата ви.

Ейлерт изсумтя сърдито.

— Да, голяма сладкарка е, не може да й се отрече.

След това замлъкна и в този миг мълчание сякаш се събраха всичките петдесет години мъки. Свеа, която сигурно беше подслушвала с ухо на вратата, не можа да издържи повече и влезе в стаята.

— Научихте ли каквото ви беше нужно?

— Да, благодаря. Мъжът ви ми оказа пълно съдействие. Бих искал да ви благодаря за кафето и вкусните сладки.

— Няма защо. Радвам се, че ви харесаха. Ейлерт, започни да разтребваш, докато аз изпратя господин полицая до вратата.

Ейлерт послушно взе да прибира чашите и чинийките, а Свеа тръгна с Патрик към вратата и отново го заля с поток от думи. Накрая каза:

— Затворете добре след себе си. Не бива да стоя на течение, нали разбирате.

Патрик въздъхна с облекчение, когато вратата се затвори зад гърба му. Каква ужасна жена. Важното бе, че подозренията му се оказаха верни. Вече знаеше кой е убил Александра Вийкнер.

В деня на погребението на Андерш времето бе далеч по-лошо, отколкото когато се простиха с Алекс. Силният вятър щипеше мъчително кожата и караше бузите да аленеят като рози. Патрик се облече колкото се може по-топло, но дрехите му не успяха да го предпазят от безмилостния студ. Целият трепереше, докато стоеше до отворения гроб и гледаше как ковчегът бавно се спуска надолу. Самата церемония бе кратка, почти нямаше хора. Само неколцина си направиха труда да дойдат до църквата, а самият Патрик дискретно седна на най-задната пейка. Вера седеше на първата.