Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— Е — промърмори той завалено, — дъртото копеле най-после се разкара, а? Кога мога да те посетя, Мириам? Кажи ми. Кога?

Мириам се изчерви силно. Никога не бе изпитвала такъв срам.

Как можеше Джибрил да постъпи така? Как можеше да й причини подобно нещо? И то точно днес.

Рафик пристъпи напред.

— Майка ми е в траур. Всички тъжим. Трябва да си тръгнете.

Джибрил му се озъби.

— Разкарай се от пътя ми!

— Пиян си и никой не те иска тук.

— Майка ти ме иска. Майка ти ме обича. Винаги ме е обичала. Кажи му, Мириам.

Тя се завъртя към него и каза тъжно:

— Днес погребах двете си любови. Съпруга си. И момчето, което ти бе навремето. Сбогом, Джибрил.

Същата нощ Джибрил се обеси на дърво в парка. Бележката, която остави, съдържаше само една дума: „Предателство“.

Младото момиче остави книгата настрани, а очите му се насълзиха. Беше чело историята стотици пъти преди, но никога не й омръзваше и винаги се трогваше. Разбира се, девойката живееше през 1983 година, а не през 1892-ра, и четеше книгата в мрачното, леденостудено сиропиталище в Ню Йорк, а не в марокански дворец. Но трагичната любов на Мириам и Джибрил й говореше през вековете.

Тя знаеше какво е да си безсилен. Да си изоставен от майка си. Мъжете да се отнасят с теб като с предмет. Да те бутат като агне на заколение, а ти да нямаш думата за собствената си съдба.

— Добре ли си, София?

Момчето я прегърна като защитник и брат. То беше единственият човек, на когото бе разказвала за книгата, единственият, който я разбираше. Останалите деца в сиропиталището не разбираха. Подиграваха се и на нея, и на овехтялата й любовна история. Но той не го правеше.

— Завиждат ти — казваше й. — Защото имаш семейна история, а те нямат. Във вените ти тече кралска кръв, София. И това те прави различна. Специална. А те те мразят за това.

Беше вярно. София се идентифицираше с историята на Мириам и на друго ниво. На кръвно ниво. Мириам беше нейна прабаба. Някъде вътре в момичето живееха нейните гени. Книгата, която София държеше в ръцете си, най-скъпата й вещ, не беше измислица, а истинска история. Нейната история.

— Добре съм — успокои тя момчето, като го прегърна и придърпа тънкото одеяло върху двама им.

Дори притиснати към радиатора в стаята за почивка, пак им беше кошмарно студено.

„Не съм никоя — каза си тя, вдишвайки топлината на тялото на приятеля си. — Аз съм от благородно семейство с романтична, трагична история. Аз съм София Баста. И един ден, далеч от тук, ще осъществя съдбата си.“

В център „Паркър“ в Ел Ей от средата на петдесетте години се помещаваше офисът на третото по големина полицейско управление в Съединените щати. Прочула се с телевизионния сериал „Мрежата“ през шейсетте, простата незабележителна сграда от бетон и стъкло бе модернизирана през 1996-а. Сега в нея можеше да се види най-скъпата технология в страната, всичко — от скенери за разпознаване на зеницата до камери с топлинни образи. Детективският отдел бе особено добре оборудван със специални стаи с редици компютри и складове с приспособления за наблюдение.

За съжаление детектив Дани Макгуайър имаше твърде нисък ранг и разследването му не се смяташе достойно за някоя от тези стаи. Вместо това шестчленният му екип бе натъпкан като сардини в дупка без прозорци в мазето, където нямаше нищо, освен бяла дъска и няколко евтини флумастера.

Застанал пред дъската с флумастер в ръка, Дани надраска няколко ключови думи.

Бижута. Миниатюри. Застраховка. Аларма. История/врагове.

— Какво ново ще ми съобщите? — попита той.

Детектив Хенинг заговори първи.

— Говорих с петима бижутери, включително двамата в корейския квартал, за които ме посъветва. Всички казаха едно и също. Бижутата на семейство Джейкс сигурно са били претопени, а камъните — поставени в други пръстени или продадени самостоятелно. Шансовете да открием цяла огърлица или обици са нулеви. Освен ако работата не е била свършена от случаен наркоман, който не знае нищо.

— А не е било така.

— Да, не е било така — съгласи се Хенинг.

Бяха убедени в едно: който и да бе проникнал в къщата на Джейкс, бе професионалист, запознат със сложната алармена система и способен да я обезвреди. В добавка бе успял да подчини две жертви, да изнасили едната и убие другата. При това адски тихо и за невероятно кратко време. Анджела Джейкс беше сигурна, че никога преди не е виждала нападателя. Бил маскиран, но пък не познала гласа му, нито начина, по който се движел. Въпреки това детектив Дани Макгуайър беше убеден, че мъжът, когото търсеха, е имал вътрешна информация за семейство Джейкс. Това не бе случаен обир.