Сидни Шелдън - Ангел на мрака

„Аллах ни спаси, защото иска да сме заедно. Това е съдбата ни“ — отекна в сърцето му.

Когато Мириам отвори очи и се вгледа в спасителя си, молитвите на Джибрил най-после получиха отговор.

Тя го обичаше. Вече не го смяташе за брат.

Когато Сюлейман се завърна в съсипания си палат, единствената му мисъл бе за обичната му племенница и как за малко не я бе изгубил. Той повика Джибрил в кабинета си.

— Момчето ми, дължа ти живота си. Кажи ми как да ти се отплатя. С какъв подарък да възнаградя героизма ти? Пари? Бижута? Твоя собствена къща? Кажи ми. Кажи и го получаваш.

— Не искам пари, господине — скромно отговори Джибрил. — Моля само за благословията ви. Възнамерявам да се оженя за племенницата ви.

Той се усмихна и Сюлейман видя как очите му се озариха от любов. Горкото момче.

— Съжалявам, Джибрил. Наистина съжалявам. Но това е невъзможно.

Усмивката на Джибрил се стопи.

— Защо?

— Мириам е от благороден произход — благо обясни Сюлейман. — Когато баща й я повери на грижите ми, аз му обещах, че един ден ще я омъжа за човек, който подхожда на класата и статута й. Вече избрах мъжа. По-възрастен е от Мириам, но е уважаван, мил…

— Не! — не успя да се сдържи Джибрил. — Не можеш! Мириам ме обича. Тя… тя няма да се съгласи.

Изражението на Сюлейман стана сериозно.

— Мириам ще постъпи така, както й наредя.

Джибрил изглеждаше толкова окаян, че възрастният мъж омекна.

— Слушай, казах ти, че съжалявам, и наистина ми е мъчно за теб. Но така е устроен светът, Джибрил. Всички сме затворници, макар и по различен начин. Трябва да забравиш племенницата ми. Поискай нещо друго от мен. Каквото и да е.

Джибрил не поиска нищо. Как да го направи? Не искаше нищо друго. Опита да си внуши, че все още има време да убеди Сюлейман. Старецът можеше да промени мнението си. Мириам наистина можеше да откаже да се омъжи за онзи, на когото бе обещана, макар надеждата да бе напразна. Мириам обичаше Сюлейман като баща и никога нямаше да опетни себе си и семейството си, като не му се подчини, особено за такова сериозно нещо като женитбата.

Дори собственият баща на Джибрил не можеше да му помогне.

— Трябва да забравиш момичето, сине. Повярвай ми, ще има много други. Чака те великолепно бъдеще, подкрепено от парите на Сюлейман, ако ги приемеш. Ще можеш да си позволиш къща, пълна с жени!

Джибрил си помисли мрачно, че никой не го разбира. Мириам се опита да го утеши и го увери, че винаги ще го обича, независимо за кого я омъжат, но това не успокои момчето, което пламтеше за тялото й със свирепата сила на вулкан.

Най-после настъпи денят, когато всички надежди на Джибрил умряха. Мириам се омъжи за шейх Махмуд Баста, дебел, плешив тип, достатъчно стар да й бъде баща. Ако бе тъжна, то го скри добре и се държа изискано и спокойно по време на церемонията, и после, когато се сбогува с втория си любим дом.

Младоженците живееха близо до града, в семейния дворец на Баста в подножието на планината Атлас, и Мириам често гостуваше на чичо си. По време на тези посещения тя понякога виждаше как Джибрил я наблюдава с тъжни очи от другия край на стаята, а лицето му бе изкривено от мъка като маска. В тези случаи тя изпитваше тъга и съжаление. Но тези чувства бяха за Джибрил, а не за самата нея. Махмуд беше чудесен съпруг, обичлив, щедър и почтен. Когато Мириам му роди син в края на първата година от брака им, той се разплака от радост. През следващите пет години тя му роди още три момчета и една дъщеря, която нарече Лейла. С течение на времето децата запълниха празнината в сърцето й, оставена от обречената й любов към Джибрил. Докато ги наблюдаваше как си играят с любимия си баща, понякога тя се чувстваше виновна, че е толкова щастлива, а Джибрил бе съсипан и сломен. Бе чула от приятели, че той пиел много и прекарвал дните си в барове с наргилета и проститутки, пропилявал парите, които чичо й му бе дал.

Последният път, когато Мириам видя Джибрил, бе на погребението на съпруга й. Махмуд, който никога не бе потискал страстта си към баклава и сладко мароканско вино, почина от инфаркт на шейсет и две години. Мириам беше на четиридесет. Около очите й имаше леки бръчици, а по бедрата и ханша й — солиден слой сланинка, но все още бе изключително красива жена. Джибрил обаче бе остарял ужасно. Измършавял и прегърбен, с напуканите капиляри и пожълтелите очи на пияница, той изглеждаше поне двайсет години по-стар от нея и бе така мрачен и заядлив, както Махмуд бе весел и мил.

Той се приближи към Мириам, която стоеше до най-големия си син Рафик. Тя незабавно осъзна, че Джибрил бе пиян.