Сидни Шелдън - Ангел на мрака

Беше изпратена тук, за да умре.

Израсна в лукс, привилегии и най-вече спокойствие в просторен дворец в пустинята. Единствената дъщеря на благородник и любимата му съпруга, тя бе кръстена Мириам — на майката на великия пророк Иса, и Бахия, което означаваше „най-красива“, и от бебешките си дни не познаваше друго, освен похвали и любов. Спеше в стая със златни листа по стените, в легло от богато инкрустирана слонова кост. Носеше коприни, изтъкани в Урзазате и боядисани в Есауира с охра, индиго и кармин, добит от корените на брош. Имаше слуги, които да я обличат, къпят и хранят, и други, задължени да я обучават в Корана, да я учат на музика и поезия, на древните стихове на пустинните й предци. Беше красива, сладка и мила, с прекрасен характер, дете, за което всеки благороден баща би могъл да мечтае. Накит, по-ценен от всички рубини, смарагди и аметисти, блестящи по вратовете и китките на четирите съпруги на баща й.

Дворецът с прохладните си сенчести дворове, фонтани и птичи песни, с подносите със захаросани бадеми и сребърните чайници със сладък чай от мента, бе целият свят на Мириам. Място на удоволствия и спокойствие, където тя играеше с братята и сестрите си, заслонена от палещото пустинно слънце и другите опасности на живота отвъд дебелите каменни стени. Ако не беше едно ужасно и неочаквано събитие, Мириам несъмнено щеше да изживее остатъка от дните си в блажения си позлатен затвор. Но на десетгодишна възраст идиличното й детство приключи рязко. Майка й, Лейла Бахия, остави баща й заради друг мъж и никога вече не се върна.

Баща й Абдула беше добър и почтен човек, но предателството на Лейла го сломи. Той се оттегли от живота и всекидневните си задачи по управлението на домакинството, и останалите му съпруги заеха мястото му. Вечно изпълнени със завист към по-младата и красива Лейла и към обичта, която Абдула проявяваше към детето й, жените започнаха кампания да се отърват от Мириам. Предвождани от Рима, амбициозната първа съпруга на Абдула, те принудиха мъжа си да отпрати детето.

„Ще стане змия, също като майка си, и ще унищожи всички ни.“

„Прилича изцяло на майка си.“

„Вече прави мили очи на слугите и дори на Касим, собствения си брат!“

Накрая, прекалено слаб, за да се възпротиви, и прекалено съсипан, за да погледне дъщеря си в очите — тя наистина приличаше страхотно на майка си, Абдула склони да изпълни желанията на Рима. Мириам щеше да бъде изпратена да живее при един от братята му, Сюлейман, богат търговец на платове от Маракеш.

Мириам заплака, когато каретата мина през портите на двореца, за да я отведе от единствения дом, който някога бе познавала, за първи и последен път. Пред нея се простираха пясъците на пустинята, безкрайно и застрашително, но красиво платно в оранжево и жълто. До града имаше три дни път и преди стените на древната крепост да се изправят пред тях, видяха само няколко номадски колиби и търговски кервани, които си проправяха път през пустинята. Мириам дори бе започнала да се чуди дали градът въобще съществува. Ами ако мащехите й бяха скроили коварен план да я захвърлят в пустошта, както правеха с престъпниците в поемите, които мама й четеше? Но ето че внезапно тя се озова сред мравуняка от хора, сред дивия миш-маш от красота и грозота, минарета и коптори, лукс и бедност, господари и прокажени.

Това е, помисли си ужасеното дете, оглушало от плясъка на безброй ръце по каретата, които се опитваха да им продадат фурми, кимион или грозни дървени кукли. Апокалипсисът. Тълпата. Те ще ме убият.

Но Мириам не беше убита. Вместо това само след около двайсет минути тя се озова в една от многобройните луксозни стаи на дома на чичо си, близо до пазара, където отпиваше същия сладък ментов чай, с какъвто бе свикнала в двореца, а слугини миеха ръцете и краката й с розова вода.

След малко, дребен закръглен мъж с плътен дебел глас влезе в стаята. Той се усмихна, сграбчи Мириам в прегръдките си и я обсипа с целувки.

— Добре дошла, добре дошла, любимо дете! — извика той. — Дъще на Абдула, добре дошла, прекрасна като пустинна роза. Добре дошла и дано преуспееш и процъфтиш в скромния ми дом.

В действителност домът на чичо Сюлейман бе всичко друго, но не и скромен. Макар и по-малък от двореца на баща й, той бе като пещерата на Аладин, пълен със съкровища, красота и финес, закупени с печалбите от проспериращия текстилен бизнес на чичо й. И Мириам наистина процъфтя там. Неженен и бездетен, чичо Сюлейман я заобича като собствена дъщеря. До края на живота си той бе изпълнен с благодарност към брат си Абдула, задето го бе дарил с такъв прекрасен, безценен подарък. Ако това изобщо бе възможно, Сюлейман я обичаше повече от собствените й родители, но неговата любов беше различна. Абдула и Лейла бяха предпазвали детето си от опасностите на външния свят, докато Сюлейман я насърчаваше да го проучи и да се порадва на удоволствията му. Разбира се, Мириам никога не напускаше дома без придружител и охраната ходеше с нея навсякъде. Но под бдителните погледи на пазачите тя бе свободна да скита из претъпканите улици на пазара. Тук бяха гледките, звуците и миризмите, за които беше чела в книгите. Маракеш бе като приятно нападение над всички сетива, жив, дишащ, пулсиращ град, който изпълваше спокойната душа на Мириам с вълнение, любопитство и глад. Когато навлезе в юношеска възраст и ставаше все по-красива с всеки изминал ден, любовната й връзка с града се задълбочи до такава степен, че дори предложената ваканция на крайбрежието я раздразни.