Сидни Шелдън: Ангел на мрака

— Сигурен съм, че сте го обичали, госпожо Джейкс.

— Моля ви, намерете животното, което извърши това.

Дани си припомни снощното местопрестъпление: прогизналите от кръв дъски, почти отрязаната глава на стареца, кошмарните драскотини по гърдите, бедрата и задника на Анджела.

Животно беше точната дума.

Пред стаята на Анджела Джейкс нямаше и следа от хубавата сестра. Дани застана да чака асансьора и Лайл Реналто се приближи до него.

— Нямате много добро мнение за адвокатите, нали, детектив?

Тонът на адвоката се бе превърнал от неприязнен в дружелюбен. Дани предпочиташе враждебността. Но все пак забележката бе необичайно проницателна.

— Какво ви кара да мислите така, господин Реналто?

Лайл се усмихна.

— Лицето ви. Освен, разбира се, ако просто не харесвате точно мен.

Дани не отговори. Лайл продължи.

— Не сте единственият, ще знаете. Баща ми мразеше адвокатите със страст. Страхотно се разочарова, когато завърших право. Произхождам от моряшко семейство, нали разбирате. Според баща ми или морската академия, или нищо.

Дани се зачуди защо, по дяволите, адвокатът му разказваше всичко това.

Асансьорът пристигна. Дани влезе в кабината и натисна бутона за първия етаж, но Лайл протегна ръка и задържа вратите. Изисканите му черти се втвърдиха, а котешките му очи проблеснаха предупредително.

— Анджела Джейкс е моя близка приятелка. Няма да позволя да я преследвате.

Дани побесня.

— Това е разследване на убийство, господин Реналто, а не игра. Госпожа Джейкс е основната ми свидетелка. Всъщност тя и слугинята са единствените ми свидетелки.

— Анджела не е видяла мъжа. Вече ви го каза.

Дани се намръщи.

— Мислех, че господин Джейкс също ви е бил близък приятел. Би трябвало да искате да намерим убиеца му.

— Разбира се, че искам — рязко отвърна Лайл.

— Или пък може би не сте били толкова близък с Андрю Джейкс, колкото с жена му? Така ли е?

Въпросът очевидно развесели Лайл Реналто.

— Трябва да кажа, че за детектив сте доста лош съдник на хората. Мислите, че Анджела и аз сме любовници?

— Не е ли така?

Адвокатът се ухили презрително.

— Не.

Дани отчаяно искаше да му повярва.

— Това е тройно престъпление, господин Реналто — каза той, като отмести ръката на адвоката от вратите на асансьора. — Изнасилване, грабеж и убийство. Съвсем сериозно ви съветвам да не правите опити да пречите на разследването, като застанете между мен и свидетелката.

— Заплаха ли е това, детектив?

— Наричайте го както си искате.

Реналто отвори уста да отговори, но вратите на асансьора се затвориха и му отнеха последната дума. Ако се съдеше по треперещата му брадичка и раздразнения поглед, това очевидно не му се случваше често.

— Довиждане, господин Реналто.

Пет минути по-късно, когато вече бе излязъл на булевард „Уилшър“, Дани чу звъненето на мобифона си.

— Хенинг, имаш ли новини за мен?

— Страхувам се, че не, шефе. Нищо в заложните къщи, нищо в интернет.

Дани се намръщи.

— Още е рано.

— Така е, шефе. Проверих и завещанието на Джейкс.

Дани се въодушеви.

— Е?

— Съпругата наследява всичко. Няма други роднини. Нито благотворителни дарения.

— На колко възлиза това всичко?

— След като се удържат данъците, на около четиристотин милиона долара.

Дани подсвирна. Четиристотин милиона долара. Това си беше сериозен мотив за убийство. Не че Анджела Джейкс бе заподозряна. Горката жена не би могла да се пребие и изнасили сама. Но все пак Дани си припомни думите, които си бе мърморила снощи: „Нямам живот“.

С четиристотин милиона в банката тя определено имаше живот. При това какъвто си иска.

— Нещо друго? — попита той.

— Само едно. Бижутата. От касата и кутиите за бижута са откраднати предмети за над милион долара.

Дани зачака кулминационната точка.

— И?

— Никое от украшенията не е било застраховано. Диаманти за седемцифрена сума и не ги добавяш към застраховката си? Изглежда странно, нали?

Да, наистина изглеждаше странно. Но мозъкът на Дани не бе съсредоточен върху пропуските в застрахователната полица на Андрю Джейкс.

— Слушай — каза той. — Искам да провериш един тип на име Лайл Реналто. Р-Е-Н-А-Л-Т-О. Твърди, че бил адвокат на дъртия Джейкс.

— Разбира се — отвърна детектив Хенинг. — Какво точно да търся?

Детектив Дани Макгуайър отговори честно:

— Това е проблемът. Нямам представа.

Маракеш, Мароко, 1892

Малкото момиченце погледна през прозореца на каретата към улиците, гъмжащи от мръсотия, живот, шум, воня, бедност и смях, и се почувства убедено в едно: щеше да умре в това място.