Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— Но защо трябва да ходим там, чичо?

Сюлейман се засмя гръмко.

— Говориш като за наказание, скъпа. Есауира е много красива, а и никой не иска да остава в Маракеш посред лято.

— Аз искам.

— Глупости. Жегата е непоносима.

— Аз мога да я понеса. Не ме карай да пътувам, чичо. Моля те. Ще посветя два пъти повече време на ученето, ако ме оставиш тук.

Сюлейман се засмя още по-силно.

— Два пъти повече от нула си е нула, дете!

Но както винаги, когато Мириам искаше нещо, той се предаде. Щеше да замине за крайбрежието сам за две седмици. Мириам можеше да остане у дома с пазачите и гувернантката си.

По-късно Джибрил щеше да си спомня за този период като за момента, когато започна животът му.

И за момента, когато свърши.

Шестнайсетгодишният син на главния представител на Сюлейман бе щастливо и общително дете, което сякаш нямаше абсолютно никакви проблеми. Приятен на вид, с къдрава кестенява коса и широка усмивка, Джибрил бе много способен в ученето, като особено го биваше в математиката. Баща му таеше надежда, че някой ден Джибрил щеше да основе собствена търговска империя. И защо не? Мароко ставаше все по-космополитна страна, а обитателите й — много по-приспособими в светско отношение. По негово време не беше така. Момчето можеше да завладее света, ако искаше, чакаше го великолепно бъдеще.

Джибрил обаче имаше собствени надежди, за които баща му не знаеше. И никоя от тях не бе свързана с бизнеса.

Всичките му мисли се въртяха около пламенната, лъчезарна и безумно красива племенничка на Сюлейман, господарката Мириам.

Джибрил се запозна с нея в деня, когато тя пристигна в града като уплашено десетгодишно хлапе. Момчето, което тогава бе на тринайсет и половина и чувствително към болката на другите, я взе под крилото си. Двамата бързо се сприятелиха и прекарваха безкрайни щастливи часове в обикаляне на пазара и града, докато бащата на Джибрил и чичото на Мириам се трудеха в офиса на компанията.

Джибрил не можеше да определи точно кога чувствата му към Мириам се промениха. Вероятно с ранната поява на гърдите й, малко след дванайсетия й рожден ден. Или пък имаше и друга, по-почтена причина. Но така или иначе, петнайсетгодишният Джибрил се влюби лудо, безнадеждно и отчаяно в детското си другарче. И това щеше да е чудесно, ако не съществуваше един дребен, но непреодолим проблем: Мириам не беше влюбена в него.

Колебливите намеци за чувствата му биваха посрещани с весел смях от Мириам.

— Не ставай глупав! — шегуваше се тя, като го дърпаше за ръката по начин, който го караше да се топи от копнеж. — Ти си мой брат. Пък и аз никога няма да се омъжа.

Спомените за бягството на майка й и отчаянието на баща й все още я преследваха. Щастливата независимост на чичо Сюлейман й се виждаше много по-безопасна и разумна възможност.

Джибрил хлипаше от мъка и безпомощност. Защо изобщо се бе държал като неин брат? Защо по-рано не бе осъзнал каква красива богиня стоеше пред него? Как би могъл да оправи щетите?

Но един ден това се случи. Беше по времето, когато чичо Сюлейман замина на почивка в Есауира. Джибрил се върна в господарската къща след училище и откри, че от прозорците излизат кълба дим. Горещината се усещаше от стотина метра.

— Какво става? — извика той.

Баща му, с почернели от сажди ръце и лице, се изкашля измъчено.

— Започна в кухнята. Никога не съм виждал пламъци да се разпростират толкова бързо. Цяло чудо е, че успяхме да извадим всички навън.

Наблизо се бяха скупчили уплашените слуги, някои обгорени и плачещи, други кашлящи ожесточено. Многобройни минувачи и съседи се присъединиха към тях. Скоро тълпата стана толкова голяма, че затрудни придвижването на мъжете с кофите.

Сърцето на Джибрил заби уплашено.

— Къде е Мириам?

— Не се тревожи — успокои го баща му. — Тя излезе рано тази сутрин, за да отиде на баня. В къщата няма никой.

Но още докато говореше, на един от горните прозорци се появи фигура, която диво размахваше ръце. Трудно бе да се определи кой е през гъстите лютиви облаци дим, но Джибрил веднага разбра.

Преди баща му или някой друг да успее да го спре, той се втурна в къщата. Горещината го блъсна като юмрук. Черен дим нахлу в дробовете му. Стори му се, че поглъща ножчета за бръснене. Той падна на колене, заслепен и объркан.

„Трябва да се кача горе. Трябва да я намеря. Помогни ми, Аллах“ — замоли се той отчаяно.

И Господ му помогна. В по-късни години Джибрил описваше как е почувствал, че невидим човек го хваща за ръка и го дърпа към каменното стълбище. Нямаше представа как в този ад успя да намери Мириам, да я вдигне на ръце като парцалена кукла и да я отнесе навън на улицата през пламъците и дима. Беше чудо. Нямаше друга дума.