Сидни Шелдън - Ангел на мрака

Анджела Джейкс се засмя. Звукът бе топъл, мелодичен и гладък, като мед, потичащ от лъжица.

— Изглеждате изпълнен със съмнения, детектив. Но наистина, какво, за бога, бих могла да правя с четиристотин милиона долара? Обичам да рисувам и да се разхождам из каньоните. За тези неща не ми трябват милиони. Много по-добре е парите да отидат при хора, които наистина се нуждаят от тях и могат да ги използват. В известно отношение това ме кара да мисля, че случилото се не е съвсем напразно.

Тя отново сведе очи към ръцете си и Дани забеляза, че се опитва да спре сълзите си. Инстинктивно, той протегна ръка и я сложи върху нейната. Срамуваше се да го признае, но интимността му се стори прекрасна.

— Какво, по дяволите, става?

Дани подскочи. Гласът на Лайл Реналто съсипа омаята като камък, разбил предното стъкло на кола.

— Какво правите тук? — попита хладно адвокатът.

Красивите черти на застаналия до вратата мъж бяха изкривени в гневна гримаса, а раменете му — наведени заплашително напред. Носеше почти същия костюм като в болницата и светлосиня копринена вратовръзка, която отиваше на очите му. Дани си помисли, че никога преди не бе виждал някого с по-голямо неудоволствие.

— Провеждам полицейски разпит — студено отговори Макгуайър. — А както обикновено, господин Реналто, вие ме прекъсвате. Мога ли да попитам вие какво правите тук?

— Лесен въпрос — изсмя се Реналто. — Живея тук. Ангелчето не ви ли каза?

Дани се завъртя към Анджела.

— Той ли е приятелят, при когото ще живеете? Не го споменахте.

Тя сви рамене.

— Не ме попитахте. Лайл беше достатъчно любезен да ми предложи място, където да отседна, докато се съвзема. Както ви казах, той бе страхотна подкрепа за мен във всичко това.

Лайл Реналто каза грубо:

— Ако вече сте свършили да тормозите госпожа Джейкс, детектив, с удоволствие ще ви изпратя.

— Детектив Макгуайър не ме тормози — възрази Анджела. — Безукорно учтив е.

— Хм — неубедено изсумтя Реналто.

Дани не му обърна внимание и заговори отново:

— Имам още един въпрос към вас, госпожо Джейкс. Стига да нямате нищо против, разбира се. Споменахте, че сте се запознали с господин Джейкс на курс по изобразително изкуство.

— Точно така.

— Мога ли да попитам как се казвахте по онова време?

Анджела погледна нервно към адвоката.

— Как се казвах? Не разбирам.

— Моминското ви име — обясни Дани. — Преди да се омъжите за господин Джейкс.

— А! — възкликна тя с видимо облекчение. — Зачудих се за момент какво имате предвид — каза и се взря в детектива с шоколадовите си очи за трети и последен път. — Райман. Моминското ми име е Райман.

Стаята беше малка, мизерна и предизвикваше клаустрофобия, а от миризмата на отдавна доставена китайска храна можеше да ти се завие свят. Детектив Хенинг си помисли, че кражбата на произведения на изкуството не е чак толкова процъфтяващ бизнес както го изкарваха медиите.

Роуг Линдемайър, продавач на крадени предмети и полицейски информатор, живееше в порутена едноетажна къща на една от бедните улички във Венис между авеню „Оушън“ и плажа. Няколко пресечки на север къщичките от двайсетте години, същите като тази на Линдемайър, бяха ремонтирани от юпитата и сега се продаваха за седемстотин хиляди и повече. Но не и тук. Това беше старият Венис Бийч: беден и мизерен. „Изложбената зала“ на Роуг беше мърлява и окаяна като квартирата на наркоман.

— И? Виждал ли си някоя от тях?

Хенинг наблюдаваше нетърпеливо как Линдемайър преглежда снимките на миниатюрите, направени от застрахователната компания. Продавачът приличаше на мъдър хобит в средата на петдесетте години, с пожълтели от тютюн пръсти. Оставяше мазни отпечатъци по всички снимки.

— И какво струва за теб тази информация? — попита той.

Младият детектив извади две двайсетачки и го погледна мрачно.

Линдемайър изсумтя.

— А, не. Искам стотачка.

— Шейсет и няма да те заключа за изнудване.

— Добре.

По-възрастният мъж алчно натъпка парите в джоба си и върна на детектива омазаните снимки.

— Е? — повтори Хенинг. — Виждал ли си миниатюрите на черния пазар или не?

— Не.

— Това ли е всичко? Не? Нямаш ли друга информация за мен?

Линдемайър сви рамене.

— Зададе ми въпрос и аз ти отговорих.

Хенинг протегна ръка за парите си и Линдемайър се намръщи.

— Добре, добре. Слушай, детектив, ако бяха за продан, щях да ги видя. Аз съм единственият на Западното крайбрежие, който може да продаде такива викториански боклуци. Знаеш го, както и всички други го знаят. Така че или момчето ти е изчезнало от града, или не продава. Това е вярната информация, човече. Може да ги е искал за лично ползване.