Сидни Шелдън - Ангел на мрака

Затова вместо да отиде в дома на Реналто Дани се върна в участъка, за да поговори с екипа си. Но по случая нямаше нищо ново. Всички следи, по които хората му се бяха насочили, се оказаха задънени улици. Експертът на Хенинг от Венис Бийч не бе дал никаква информация за миниатюрите. Идеята за застрахователна измама също не вършеше работа, защото единствените, които биха имали полза от инсцениран обир, бяха семейство Джейкс. Но пък единият от тях бе мъртъв, а другият бе дал всичките си пари за благотворителност. Двама от хората на Дани бяха проверили щастливите благотворителни организации, получили парите на Анджела. И двете дружества изглеждаха абсолютно почтени, с кристалночисти сметки. Сложна компютърна програма провери всички изнасилвания в района на Ел Ей през последните пет години, търсейки връзка с кражба на бижута или произведения на изкуството. Никакъв резултат. Подобен беше напредъкът и на криминолозите. Никакви отпечатъци. Никакъв резултат от пробата на спермата.

Дани нахлузи анцуг и влезе в кухнята да си направи силно кафе. Навън бе още тъмно. Засенчената с високи дървета улица в Западен Холивуд, където Дани живееше през последните шест години, бе безлюдна и мълчалива като гроб. Дали Анджела още спеше? Дани си я представи светкавично. Тъмната й гъста коса се стелеше по мека бяла възглавница, а великолепното й тяло бе топло и голо под чаршафите на Лайл Реналто. Дали спеше в стаята за гости? Господи, надяваше се да е така.

Спомни си презрителната забележка на Реналто в болницата: „За детектив сте доста лош съдник на хората. Анджела и аз не сме любовници“.

Детектив Дани Макгуайър се надяваше с цялото си сърце, че думите на Реналто са верни.

Той погледна часовника си. Пет и двайсет.

„Ако отида там сега, те още ще спят — помисли си. — Мога лично да видя кои легла са използвани.“

Той скочи под душа.

Стигна там точно в шест. Същата униформена прислужница, която видя вчера, му отвори вратата.

Горката жена , помисли си Дани. Колко ли рано отива на работа?

Слугинята изгледа Дани и си помисли: „Горкият човек. Колко ли рано отива на работа?“.

— Търся госпожа Джейкс.

— Госпожа Джейкс не е тук.

— Слушай, знам, че господин Реналто е твой шеф. И знам, че не му харесва да разпитвам госпожа Джейкс, особено толкова рано сутринта. Но това е разследване на убийство. Затова, моля те, събуди госпожа Джейкс, а ако се наложи, и господин Реналто.

— Не, не разбирате. Тя не е тук. Замина снощи. Влезте и претърсете къщата, ако не ми вярвате.

За съжаление Дани й повярва и сърцето му заби нервно.

— Замина? Къде отиде?

— Не знам. Носеше куфар. Господин Реналто я закара до летището.

Кариерата на Дани прелетя пред очите му.

„Трябваше да дойда тук вчера — укори се той. — Можех да ги хвана. А сега главната ми свидетелка изчезна бог знае къде.“

— Ами Реналто? Той замина ли с нея?

Слугинята изглеждаше изненадана от въпроса.

— Разбира се, че не. Господин Реналто е тук. Спи горе.

Дани мина покрай жената и изкачи елегантните стълби, вземайки по две стъпала наведнъж. Двойна врата в края ма коридора водеше към голямата спалня. Той срита вратите. Спящата фигура под завивките не се размърда.

— Добре, задник, къде е тя? — ревна Дани, като пристъпи към леглото. — И ще е разумно да ми дадеш задоволителен отговор, в противен случай ще те прибера, защото пречиш на разследване на убийство. Също така ще се погрижа никога вече да не работиш като адвокат в града.

Дани грабна тежката копринена завивка и я дръпна.

И много му се дощя да не го беше правил.

Две години по-рано…

София Баста затвори телефона и засия от радост.

Съпругът й се прибираше у дома. Щеше да е тук след час.

Съпруг. Как обичаше да повтаря тази дума, да я търкаля по езика си като вкусен бонбон. Вече бяха женени. Наистина женени. Франки, единственият й приятел през дългите мрачни и отчаяни години в Ню Йорк. Франки, най-красивият, най-умният, най-идеалният мъж на света. Франки, който можеше да има всяка жена, бе избрал нея за съпруга. През повечето сутрини тя все още се будеше и нервно опипваше сватбената си халка, защото не можеше да повярва на страхотния си късмет. Но после си напомняше: „Аз съм София Баста, правнучка на Мириам, мароканска принцеса. Аз съм специална. Защо Франки да не ме избере?“.

Двустайният им апартамент бе скромен и се намираше в района на Бевърли Хилс. София бе успяла да го направи приветлив и уютен в желанието си да създаде идеалното гнезденце, където Франки да се завърне. Пъстри възглавници и одеяла украсяваха канапето във всекидневната, която бе осветена цял ден от яркото калифорнийско слънце. София бе влюбена в слънцето след осемнайсетте мрачни и сиви години в Ню Йорк. Мърлявият град и самотата в сиропиталището бяха кошмарният живот на София тогава. Но сега всичко изглеждаше като сън, като история, случила се на някого другиго.