Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

— Водка „Абсолют Цитрон“ с лед и съвсем мъничко сода — каза тя.

— Нямаме „Цитрон“ — отговори любезно Мики. Той беше барман от старата школа: бяла риза, черна папийонка, гладко сресана коса и чиста бяла кърпа, преметната през рамото. — Имаме „Абсолют“ и мога да капна малко лимонов сок.

Джоу-Джоу присви устни.

— А „Сан Пелегрино“ без лед?

— Да ви предложа един сироп, бива ли? — попита Мики и завъртя поглед към мен. И двамата знаехме, че има „Сан Пелегрино“, но понякога и барманите се шегуват.

Тя поклати глава.

— Не близвам такова нещо.

Трудни моменти има в този живот.

Тя реши да поръча чаша шардоне, а аз все още обмислях какво ли да отговоря на нейните закъснели излияния, когато вратата се отвори и в полумрака нахлу сноп слънчева светлина. Престарелият пристав Ърни Картрайт застана на прага, присви очи и извика моето име.

Когато чакам присъда, аз се мъча да мисля за всичко друго, само не и за онова, което става в кабинета на заседателите. Опитвам да се държа философски. Няма смисъл човек да се тревожи. Сторил съм всичко възможно, за да победя; сега шестима непознати ще ми обяснят колко струвам.

Тази стратегия наистина върши работа, поне докато едно почукване по вратата събуди пристава и той отиде да викне съдията, който седи печално в кабинета си и мисли, че е изтървал половината игра на хай алай. За да се разсее, съдията понякога чете документи по делото, но най-често разговаря по телефона със своя букмейкър, с любовницата си или с братовчед си, който дава заеми за освобождаване под гаранция и дели с него печалбите.

Съдията нарежда на пристава да доведе адвокатите от „Гаслайт лаундж“, където вече са се наквасили здравата — нещо, което Негова Светлост не може да стори както заради съдебната етика, така и защото страда от язва на дванайсетопръстника.

Когато приставът дойде да ме повика, аз неволно се стягам. Чувствам се безпомощен. Някога на футболното игрище лесно се справях с нервите — просто търсех кого да ударя. В началото на играта винаги ме изтегляха напред, тъй че физическият контакт ми беше гарантиран още в първите седем секунди.

Сега нямаше кого да ударя. Веднъж оставих един свидетел да ме опердаши в съда, за да докажа агресивния му характер и да помогна на своя клиент — лекар, обвинен, че е убил пациента си с опасно лекарство. В момента обаче нямаше какво да направя, затова само пернах Шушумигата по врата и му заръчах да се преструва на невинен, когато влязат заседателите.

Докато се изкачвахме към четвъртия етаж, Шушумигата Баросо мълчеше и изглеждаше малко по-блед, отколкото преди час. В асансьора ни придружаваше и неговата единствена поклонничка. Не я бяхме канили — просто сама се появи.

Х. Т. Патерсън вече беше в залата. Крачеше насам-натам пред съдийската маса с ръце зад гърба. Беше висок около метър и шейсет и пет — ако броим и дебелите подметки на каубойските му ботуши от щраусова кожа. Признавам, много добре изглеждаше с белия си ленен костюм, но мене ако питате, адвокатите трябва да се обличат като колумбийски мафиоти — с копринени костюми и обувки от змийска кожа.

— Успех, Джейкъб, и дано Провидението се усмихне на теб и всички, които обичаш — изрече напевно Патерсън.

Преди да стане адвокат, той беше проповедник в Баптистката църква на Либърти Сити и все още говореше като от амвона.

— За Провидението не знам — отвърнах аз, — но бих приел една усмивчица от заседателка номер пет.

— А, шофьорката. Предпочиташ я, защото е афроамериканка и все още вярваш в старите слухове, че малцинствата не се доверяват на властите.

— Точно така.

— Не я отхвърли, макар че изглежда предубедена.

— И тук си прав. Какво се опитваш да кажеш?

— Само едно, Джейк. Зарежи правилата. Действай по инстинкт. Тази жена е карала милиони километри и хемороидите я съсипват.

— Хемороиди ли?

— Не забеляза ли, че всеки ден си носи възглавничка?

Не бях забелязал.

— Тя работи извънредно, за да изхрани децата си. Всеки ден има работа с груби, уморени, сърдити хора, които са останали без коли, а може би и без къщи. А ние домъкваме в съда пред нея някакъв бял хубавец, който не е работил честно и половин ден, добавяме един дебел мошеник, готов да открадне бисквитите на невръстно детенце, и очакваме жената да прояви съчувствие. Вярно, черните заседатели ще те подкрепят, ако смятат, че ченгетата нещо са сбъркали, а според тях винаги е така. Но трябва да помниш едно: тази черна заседателка не идва от улицата. Тя е регистриран гласоподавател, иначе изобщо нямаше да е тук. И изправиш ли я пред бели мошеници, сам си дириш белята.