Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

— Знам цялата история. Като не му потръгна с продажбите, отмъкна всичко — от микровълновите печки и телевизорите до електрическите проводници.

— Не е доказано — възразих аз тъй фалшиво, че веднага ме досрамя. — Дори не го обвиниха.

— Благодарение на теб — уточни тя с нескрито огорчение. — Слушай, Джейк, може и да не ми повярваш, но нямам нищо против теб лично.

— Тъй ли? Значи щом зърнеш адвокат, почваш да му триеш сол на главата? Или те интересуват само младите, с които си спала?

За разлика от брат си тя не примига.

— Това беше недостойно за теб, Джейк. Невинаги си бил такъв, но навярно така става, като киснеш години наред из съдебните зали в компанията на разни съмнителни личности.

— А, има и свестни съдии.

— Не е смешно, Джейк. Поне за мен не е. Ти си просто един застаряващ спортист, който така и не е пораснал.

— И това ли не беше лично?

Тя въздъхна.

— Добре, имаш право. Разочарована съм от теб. Ти имаше огромни възможности, но дори не ги опозна. Изобщо не погледна нагоре. Ти беше калпав играч, но сигурно не си могъл да постигнеш повече. Постъпи в калпав колеж и вероятно това също не е зависело от теб. Но сега се занимаваш с калпава клиентела и изглеждаш напълно доволен. Ето това ме разочарова. Вече не полагаш усилия. Гордееш се с отрицателните си качества, все повтаряш: не съм бил това, не съм бил онова…

— Вярно. Не съм бил лишаван от адвокатски права, не съм бил осъждан или уличаван в неморални постъпки, а единственият ми арест беше чиста грешка. Откъде да знам, че онзи, дето го фраснах, бил полицай?

Тя не се разсмя. Дори не се усмихна.

— Не те упреквам, че си такъв, Джейк. Израснал си без семейство и това те е направило самотник. Стигне ли се до човешки връзки, ставаш напълно нефункционален.

— Хей, мразя ги тия измислени думи. „Нефункционален“ ми звучи по-тъпо от „приоритетизация“. И освен това не съм израснал без семейство. Имам си баба.

— Точно това имах предвид. Израснал си с брътвежите на една старица, която е наполовина loco 3 3 Луда (исп.). — Б.пр. . Без родители, без братя или сестри и това ти личи. Къде се мотаеш най-често? Из моргата! Dios mio! 4 4 Боже мой (исп.). — Б.пр. Кой ти е най-добрият приятел? Един пенсиониран съдебен лекар, който още прави аутопсии за развлечение! Когато идваше да излезем нейде в събота вечер, цял вонеше на формалин.

Джоу-Джоу поклати глава. Изглежда я бях натъжил дълбоко. После тя се пресегна и отпи от моята бира, оставяйки върху чашата бледи следи от червило. От години насам не бе споделяла с мен толкова интимен жест.

— Знаеш ли какво казва за теб Ейб Соколов? — попита тя, докато връщаше бирата на място.

Не бях сигурен дали искам да знам.

— Че не си чак толкова лош, колкото другите адвокати. С това ли искаш да те запомнят?

— Ейб е свестен човек. Малко тесногръд, високомерен и самонадеян, но кой прокурор не е такъв?

Усмихнах се и вдигнах насреща й поизпразнената си чаша.

— Имаш предвид и мен, нали? Смяташ ме за тесногръда и високомерна.

— И самонадеяна — добавих аз за в случай, че е забравила.

Тя леко сбръчка чело и се замисли. Ако не беше толкова враждебно настроена и ако не бях тъй добре възпитан мъж от деветдесетте години, сигурно щях да кажа, че изглеждаше просто прелестно.

— Може и да си прав — призна тя. — И тия черти може да не са чак толкова лоши.

— Вярно. Нито един палач не може без тях.

— Ами ти? Какво ще кажеш за своя характер, Джейк?

Гласът й омекна. Струваше ли ми се, или наистина долавях в него печални нотки?

— Аз ли? Аз съм скромен, честен и привлекателен, бих казал дори секси.

Тя не клъвна на въдицата. След малко каза:

— Между нас можеше да се получи нещо, Джейк. Наистина можеше.

— Ако бях малко по-друг, нали?

— Все това ми натякваш, Джейк. Казваш, че не съм права да искам от теб нещо повече.

— Никой не може да промени другия. Аз не мога да превърна брат ти в Алберт Швайцер, а ти не можеш да ме превърнеш… в каквото искаш. Просто няма начин да се издигна до висините на детинските ти мечти.

— Значи смяташ всичко това за детински мечти?

— Да. Ако те бях срещнал малко по-късно, може би в теб щеше да има повече реализъм и по-малко идеализъм.

— Никога няма да разбереш какво изпитвах към теб — прошепна тя.

— Мисля си, че разбирах. Точно какво изпитваше.

— Пак се подиграваш, нали? Е, не си прав. Някога те обичах.

Защо ли това някога звучеше тъй отминало и недостъпно?

Имах много неща за казване и разполагах с двайсетина минути, тъй че бих могъл да отговоря нещо мъдро и смислено. А вместо това станах и краката ми трепереха като на новородено теле. Но нямаше къде да вървя, затова пак седнах. Чувствах се като последен глупак. Не казах нищо и след малко барманът Мики Кумельо попита мис Хосефина Ховита Баросо — юрист, прокурор, съдия и жена — дали няма да си поръча едно питие.