Ридли Пиърсън: Кръвта на Албатроса

Той се приведе и се затича, прескачайки падналото дърво, по същия път към бараката. Предизвикателството само повиши адреналина му и ускори пулса му. Имаше харпун. Беше го използвал и преди. Единственото, което не му даваше мира в момента, беше дали да го използва и срещу човешко същество. Нямаше как да се цели в краката, те представляваха мишена с твърде малки размери — за това си мислеше Джей, докато тичаше към бараката, чудейки се в същото време кой от двамата беше останал да пази Марлене. Беше стигнал до второто сечище и внимателно запристъпва към бараката. Опъна въжето на харпуна максимално назад, закрепи го и приближи лице до страничния ръб на прозореца. Само на десетина крачки от Марлене самоанецът нервно крачеше из стаята. Това означаваше, че Холст беше в лодката и в момента сигурно вече се качваше на яхтата. Джей забеляза, че в стаята има отделен фенер. Само ако можеше да влезе и да строши фенера, щеше да има достатъчно време, за да я изведе…

Бекър завъртя дръжката на входната врата. Ръждясалите й панти изскърцаха. Той я остави отворена, прекрачи прага и зачака в разкрачен стоеж и изнесъл напред харпуна.

Самоанецът се втурна в предната стая, но при вида на Джей замръзна на място. Шавна с ръка и посегна към джоба си.

Джей видя издутината, образувала се в джоба му. Прицели се и натисна спусъка, освобождавайки стрелата. Стрелата със свистене излетя, като че разцепи въздуха и самоанецът изрева, тъй като се беше забила дълбоко в корема му. Той се люшна настрани и Джей видя върха на стрелата да се показва откъм гърба му. Самоанецът се свлече надолу и се строполи на пода, събаряйки близкия стол.

Джей се втурна към Марлене, прескачайки самоанеца, който беше изгубил съзнание, но все още дишаше. Тъкмо започна да реже въжето, с което беше овързана Марлене, и дочу шум от приближаващ хеликоптер. Най-накрая, помисли си той, най-накрая ни дойдоха на помощ.

Бръмченето и светлините на хеликоптера го накараха да изпита истинско облекчение, каквото не беше усещал от седмици. Прехвърли ръка през рамото на Марлене, устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Това е ФБР — каза той. — Следваха ме през цялото време.

Но на Марлене й бяха по-добре известни плановете на Холст.

— Аз не мисля така, Джей — каза тя.

— Точно така е. Един човек на име Голпин. Издебнаха ме в Каркийк, където бях закарал „Добрата дама“. Не исках да се хващам с тях. Но не ми оставиха никакъв друг избор…

И гласът му се загуби в бръмченето на хеликоптера. Беше още сравнително светло — здрачаваше се, но светлината не беше съвсем отстъпила място на мрака. И въпреки това, когато хеликоптерът се сниши под върховете на дърветата към сечището пред бараката, Джей не успя да види никъде правителствените опознавателни надписи. Усмивката му се стопи. Марлене се отдръпна от него и се втурна към тялото на самоанеца.

— Това е Вилхелм, Джей. Той е шефът. Помогни ми. Моля те, помогни ми.

Тя се опитваше да завлече тялото на Мота в килера на миниатюрното антре.

Джей стоеше безмълвен до прозореца. Видя хеликоптера — беше с понтони, а не с колела — да кръжи във въздуха, от него скочи един мъж, след което машината отново се издигна. Мъжът приближи бараката, стиснал в ръка куфарче.

— Джей — повика го със силен шепот Марлене. — Бързо!

Той с един скок се озова до нея и й помогна да натикат тялото в килера. После се наведе и започна трескаво да рови по джобовете.

— Пистолетът! — също зашепна той.

— Холст го взе.

Дръпна го за ризата и го изтегли извън килера, после хвърли сигналния пистолет върху тялото и затвори вратата.

— Скрий се там — каза тя и му посочи втората врата. — Аз ще го задържа. Знае, че ще го посрещна.

Марлене хвърли прашното одеяло върху кръвта на пода и се намести върху единствения стол в стаята, цялата в очакване.

Джей затвори вратата след себе си секунда преди мъжът да влезе при Марлене. Можеше да го види през една пролука. Беше широкоплещест, облечен в кожено яке, а на главата си беше сложил старомодна ловджийска шапка. На кръста му беше прикрепено уоки-токи. Щом я забеляза, спря и остави куфарчето на пода.

— Ти трябва да си Марлене.

— Да, а ти си Моряка — каза тя, наричайки го с кодовото му название, както беше инструктирана.

Той кимна и погледна зад нея, като че можеше да види какво има отвъд, зад стената.

— Хеликоптерът трябва да зареди в Нанаймо и веднага ще се върне — обясни той. — Ще се приводни до яхтата и ще ни вземе оттам. Къде е Албатрос?