Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

Взе със себе си сигналния пистолет с единствения останал му патрон. Навлече чифт сини джинси на Марлене, оставяйки ги незакопчани на кръста, и черно поло. Така се качи на „Зодиак“, включи безшумния му двигател и се насочи в спусналия се мрак към брега, приковал очи в мястото, където преди миг беше съзрял да проблясва светлина между дърветата.

Водната повърхност беше спокойна. Салът се плъзгаше без усилие. Над хоризонта бавно се издигна лунният сърп и бледата сиво-синя светлина озари върховете на кедровите дървета, покрили височините на остров Солтспринг. Джей беше навел ниско глава, в случай че Холст забележеше „Зодиак“. Уж му предстоеше кратък преход, а имаше чувството, че е на този сал от цяла вечност. Там някъде, на острова, държаха Марлене като заложница. Джей спря поглед върху счупените си пръсти и в същия миг си представи Джоко.

Брегът беше застлан с камъни с големината на юмрук. Джей издърпа двигателя върху сала, а самия сал изтегли на брега. Леко приведен, спринтира към дърветата, там се притаи и притихна, надявайки се да долови някакви звуци или раздвижване. Нищо. Може пък още да не са го забелязали. Извърна глава назад към пусналата котва „Добрата дама“ и за момент се възхити на изящната й елегантност, докосната от лунната светлина. Какво ли мислеше сега Холст? Дали виждаше яхтата от мястото, където се намираше, или я причакваше по-нататък, зад някоя от безбройните скалисти издатини на острова? Джей се насочи на североизток, придържайки се към крайните дървета. Така вървя около десетина минути и тогава забеляза недалеч отляво тъмна постройка, разположена сред сечище. Запъти се с предпазлива крачка към бараката, правейки голямо отклонение наляво, за да я наближи откъм острова — предположи, че този, когото бяха оставили на пост, щеше да очаква евентуален гост откъм брега, но не и откъм гората. Бараката беше с един комин и с два прозореца отпред. Джей прибягваше от дърво на дърво, докато най-сетне наближи на достатъчно разстояние бараката. Отново се приведе, затича в южна посока — сърцето му лудо блъскаше в гърдите — и се прислони към стената, на която нямаше прозорци. Свят му се завиваше, като си помислеше какво може да се случи. Придвижи се до ръба на западната стена и продължи да се движи клекнал, докато не се озова под перваза на прозорец. Призова целия си кураж, в миг се изправи и надзърна вътре. В бараката беше тихо и тъмно, нямаше никакви признаци на живот. Нищо.

Значи трябваше да има и друга барака.

Продължи по-нататък покрай крайните дървета, успоредно на бреговата линия, придвижвайки се бавно от дърво на дърво, спирайки, ослушвайки се и пак напред. Предположи, че се е отдалечил на около километър от бараката, когато дочу приглушени викове. Звукът от човешки гласове го накара да се почувства в по-голяма безопасност; докато се придвижваше покрай гигантските мрачни дървета, го беше обзело нарастващо безпокойство и страх и сега гласовете — независимо чии бяха — му носеха успокоение.

Вървя известно време, воден от гласовете, докато най-накрая видя и втората барака. Изглеждаше почти като първата, стара и доста разнебитена, но доста по-голяма и за разлика от нея беше направена не от дървени греди, а от метални конструкции, стените й бяха покрити с морски чакъл. Над нея се извисяваха два комина, по един в двата края. Вляво от входната врата имаше два прозореца, вдясно — само един. През всички тях струеше светлина от фенер. Джей се прикри зад едно дърво, оттам известно време наблюдаваше двата движещи се силуета в стаята отляво на входа. След това приложи същата тактика, както при първата барака — прибяга от дърво на дърво и се прислони към страничната стена без прозорци. После закрачи в посока към водата и заобиколи ъгъла. Сечището завършваше с малко пристанище с една лодка, изтеглена на брега и обърната с кила нагоре. Заради чупката на брега „Добрата дама“ оставаше извън полезрението. Джей се зачуди какво ли би казал Холст, ако знаеше, че яхтата е закотвена точно зад издатината. Залепи нос върху най-близкия прозорец и надникна през процепа, образувал се между пердетата. Там, на един стол спеше Марлене — по лицето й имаше следи от побой. Побутна леко прозореца, но той не помръдна. За пръв път от много време насам се сети за Голпин — къде бяха хората му? Побързайте , помисли си той.

Сърцето му отново лудо заблъска в гърдите. Здраво стисна сигналния пистолет в дясната си ръка, запристъпва на пети и после бавно завъртя бравата. Вратата се открехна безшумно, той прекрачи прага и се озова в малка тъмна кухня, оттук гласът на Холст се чуваше много по-ясно. Вратата от кухнята извеждаше в малък коридор с други две врати, водещи към две стаи — в дясната Холст спореше на висок глас с още един мъж, в лявата спеше Марлене.