Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

Тя се пробуди и главата й се извърна към него. Той приближи цевта на пистолета до устните си, молейки я да запази мълчание. По лицето и краката й имаше множество белези от удари. В миг го заля вълна на дълбока тъга. Не беше съжаление или страх, просто дълбока, завладяла го изцяло тъга. Обичаше я — чувството му не можеше да се нарече увлечение, нито приятелство — беше любов. Погледите им се срещнаха. Тя сведе глава в опит да прикрие лицето си.

Спорът в съседната стая приключи. Самоанецът изтрополи в кухнята и тръшна вратата след себе си. Джей се извърна по посока на звука.

В коридора изскърца дъска. Джей отстъпи назад и коленичи зад един шкаф. В същия миг осъзна, че е оставил сигналния пистолет върху малката масичка. В стаята влезе Холст. Застана точно до масичката и веднага заподозря нещо нередно, ръката му почти докосна пистолета. Преди да го направи обаче, очите му го забелязаха.

— Сега! — извика Марлене.

Джей скочи и, прекатурвайки шкафа, се нахвърли върху Холст. Той изрева:

— Дони!

При което Джей си помисли: „Загубен съм! Как ще се справя и с двамата?“.

Холст сграбчи пистолета и стреля. Джей обаче вече се беше снишил и го улови за глезените. Германецът рухна на пода. Сигналната ракета беше прогорила малка дупка на леглото зад Марлене. Джей се метна върху Холст, но в същото време чу самоанеца да отваря вратата на кухнята. Веднага се изправи и побягна с все сила към дневната, а оттам към входната врата. Чу Холст да призовава самоанеца да се размърда и да го догони. Но самоанецът не го направи.

Навън спринтира между дърветата, преминавайки направо през изпречилите му се храсти и за не повече от две минути, по негова преценка, стигна до първата барака. Без да спира да тича, сви към водата, забавяйки бяг заради камъните. Спъна се в паднало дърво и полетя с ръце напред към камъните. Претърколи се, ожулвайки лявото си рамо и се спря задъхан почти досами водата. Не чуваше някой да тича след него, но това не намаляваше ужаса, който изпитваше. Сърцето му щеше да се пръсне от напрежение, зъбите му тракаха от страх. „Я се съвземи!“, заповяда си той, но продължи да лежи върху камъните, останал без сили. Лека-полека успя да се изправи и след това, събирайки колкото кураж му беше останал, затърси къде беше оставил „Зодиак“, докато го откри. Не мисли за самоанеца; не мисли за германеца; не мисли, че за една бройка пистолетът не те улучи; не мисли, че изостави Марлене отново в ръцете им. За това не беше лесно да не мисли.

Трябваше му оръжие. Затова сложи двигателя на „Зодиак“, включи го и се насочи към „Добрата дама“. Докато стигна до яхтата, в главата му вече се беше оформил план, и той веднага започна да го изпълнява. Пет минути се суети около „Зодиак“, за да го повреди, както беше замислил — откачи батерията от двигателя и я хвърли през борда. Ако на лунната светлина Холст е успял да го види как се връща на яхтата, то тогава присъствието на „Зодиак“ щеше да го накара да мисли, че Джей все още е на борда й. Но при положение, че салът станеше напълно неизползваем, който и да дойдеше с лодката до яхтата, трябваше да се върне на брега пак с лодката — а това за Джей означаваше да има на разположение повече време. Включи светлините, за да създаде илюзия, че наистина се намира на яхтата. Обу си отново шортите, без да сваля обаче платнените си обувки. Изведнъж го парна мисълта, че това е краят. И сега щеше да отиде да го чака този край на брега. Ако някой се запътеше към яхтата, тогава можеше и да се опита да направи нещо, иначе щеше да чака Голпин. Каквото и да се случеше отсега нататък, обаче, реши, че не си струва да оставя компютрите на борда. Ако работата се объркаше, ако той се провалеше, трябваше поне да осигури и провала на Холст. Проби по две дупки във всяка от четирите кутии с компютрите и ги хвърли една след друга през борда, наблюдавайки ги, докато потънат. Тяхната съдба сподели и телевизорът — за всеки случай, ако в него беше скрито нещо важно. Надяваше се, че е постъпил правилно. Както и да е, вече го беше направил.

Харпуните се намираха при екипировката за подводно плуване. Извади най-големия от опаковката му и се плъзна във водата, молейки се това да не е последният път, когато вижда „Добрата дама“.

Къде беше Голпин?

Водата беше много студена. Той преплува разстоянието до брега за десетина минути и преседя още толкова, скрит зад едно дърво, когато видя рибарска лодка да се показва иззад издатината — в далечината размахващите се весла му заприличаха на криле. В отговор и той реши да предприеме ход. Ако бяха решили да си приберат стоката и разберяха, че я няма, Холст можеше да убие Марлене. Може би Джей напразно беше избързал. Хитростта му обаче явно сработи — те си мислеха, че е на яхтата. Сега елементът изненада работеше за него. Но не за дълго. Колко ли време щеше да им отнеме да стигнат с лодката дотам и обратно? Десет минути? Двадесет?