Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Шарет отвори уста да каже нещо. Не излязоха никакви думи.

— Имахме планове… Помогни ми, за да ти помогна, това каза ти. Бъди добър към Шарет и той ще направи така, че да се забрави за гадната история в Бейрут през седемдесет и четвърта. Бъди добър към Шарет и няма да се наложи никога повече да се срещнеш с Лейла. Никога няма да крачиш по улицата с единствената мисъл дали Роби наистина е в безопасност в училище или…

Преглътна. Стръв, бе рекъл Шарет, имам нужда от стръв . И дълго време Колин бе отказвал да рискува сина си като стръв. Ала в крайна сметка страхът, отвращението към жената, която го бе предала, го изтощи. Съгласи се негласно, когато Рафул успя да пробута във вестниците съобщения за пътуването им, дори и когато Селестин забеляза една от първите публикации и се обади да възрази.

Той се бе доверил на Шарет. Изхърка:

— Ти излъга .

Би могъл да откаже, когато Шарет предложи да отвлече самолета преди Лейла. Ами ако бе имал силата да се хвърли между онзи, който бе насочил дулото, и Роби, така, както го бе направил преди, на борда на самолета, тъй че куршумите да отнемат неговия живот, а не живота на Роби? Какво би станало, ако бе бил истински син на баща си — така, както бе копнял цял живот?

Би могъл да промени всичко. Да. Би могъл.

Погледна автомата на Лейла, който още бе в ръцете му. Вдигна го.

Мислите на подполковник Шломо Стерн бяха заети единствено с рака на жена му, тялото му обаче бе готово за бой, действаше в автоматичен режим. Когато зърна отблясъка от движещ се метален предмет в снопа светлина на нечие фенерче, той стреля инстинктивно, без да се замисли. Колин изобщо не чу изстрелите.

24 юли, 20 часът

Бахрейн

Отпътуването бе безкрайно по-приятно от пристигането, помисли си Андрю Нън, когато огромният кадилак потегли от хотелския паркинг и пое към летището. Барабани и тромпети. И тъй нататък. Колата бе великолепна, ако човек обича тапицерия от естествена агнешка кожа и арабска музика, а що се отнася до ескортиращите мотоциклетисти, е, това бе желал винаги. Една мисъл го безпокоеше, една-единствена: въпреки всичко не успя да изтръгне усмивка от Селман Шехаби и след всичко, което бяха преживели заедно през последните няколко дни, това бе досадно, наистина досадно.

На половината път до летището телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и за своя изненада чу в нея гласа на британския министър-председател.

— Ами, да — рече накрая. — Благодаря за любезните думи… Най-искрено ви казвам, че не бе нещо особено, господин министър-председател.

След това се засмя по онзи начин, по който се смеят хората, решили да се държат скромно, ала в същото време това бе буквалната истина: бяха го докарали тук, следвайки собствената си цел и той бе въртял телефоните, докато ухото му не се обели от слушалката, бяха го довършили и го запращаха сега на летището, където му бе и мястото, без да е свършил нищо; но ето че самият министър-председател го потупваше по рамото.

— С вашия секретар? Разбира се, че ще разменя някоя и друга дума с него, много се радвам… Ало, Ричард…

Още един далечен глас.

— Андрю… скъпи приятелю, как си? Заровен в пясъците?

— Ха-ха-ха.

— Виж какво, Андрю, има една неприятна подробност. Ние тук се мъчим да изпипаме нещата и ще бъде ужасно полезно, ако можете да ударите една ръка.

— Мой скъпи приятелю…

— Информационно затъмнение относно онази дама — продължи секретарят на министър-председателя рязко. — Всичко е планирано, режисирано и осъществено от добре известния палестински приятел на име Фуад Нусейбех, убит от командосите, да живей Британия, следват маршови песни и параден марш на ирландските гвардейци, схвана ли?

— И никаква Лейла Ханиф?

— Коя беше тази?

— Ха! — откликна Андрю. — Ха-ха-ха.

— Никакви сърцераздирателни истории за момчето, никакви емоционални изявления, за които да се заловят неделните вестници, просто — добрата стара близкоизточна касапница.

— Коктейл, като предишните, така ли? — попита Андрю Нън.

— Аб-со-лют-но , старче.

— Разбрано. Между другото, SAS разочаровани ли са?

— SAS ли? — Дълга пауза в Лондон. — О… о, да, разбирам за какво намекваш. Боя се, че стана невероятно объркване… те кой знае защо изобщо не излетяха. Изобщо не са напускали Херефорд. Абсолютна бъркотия.

Сега вече бе ред на Андрю да онемее. Умът му трескаво се опитваше да осмисли чутото, да направи необходимите връзки, а те се установиха подозрително бързо. Сделка , сключена тайно между Йерусалим и Лондон, взаимното задоволство е гарантирано…