Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Роби вече не бе сигурен кое е реалност и кое сън. Носеше се на ръба на съзнанието, досущ като самолет, който лети през облачен слой — ту бе светло, ту — тъмно. Насън лежеше буден в леглото си, а баща му говореше по телефона. Гласът му се носеше отдалеч, ала Роби долавяше думите. Те не излизаха от главата му вече дни наред. В нощта, преди да отлетят за Бахрейн. Баща му говореше с мъж на име Ричард… или Робърт…

Майка му бе животно. Не, не изричай такива думи. Тя ти е майка . Ала въпреки всичко тя трябваше да разбере, че онова, което е сторила, бе грешно …

Само баща му да спре. Престани, татко. Кажи довиждане на Робърт. На Родни. Робърт…

Трябва да я накарам да разбере.

— Той е прав — рече неочаквано Лейла. — Халиб измами всички. Дори и мен.

В пещерата бе почти тъмно. Колин се напрягаше да види бившата си жена в тъмата, ала не долавяше изражението й: знаеше, че тя се готви за последния си удар, онзи, който ще привлече Роби на нейна страна.

— В Ню Йорк — рече тя, — се доверих на Халиб. Той не искаше онзи ден аз да те взема от училище. Но по-късно ми каза, че те е взел и че си в безопасност, че никой вече не може да те открие. — Тя замълча, замислена. Сетне с глас, в който кънтеше тъга, добави: — Оказа се прав.

Ушите на Колин го заболяха от напрягане да чуе. Извън пещерата небето бе станало тъмносиньо. Навсякъде пробягваха сенки.

— Беше в безопасност… а той ми обеща да те върне !

— Ами ако аз не исках да се върна? — изплака Роби. — Помислила ли си някога за това ?

У Колин се възроди отчаяната необходимост да установи отново връзката със сина си — такава, към каквато винаги се бе стремил със собствения си баща. Копнежът му бе съпроводен и от странно съчувствие към Лейла, защото знаеше, че тя го споделя. И да, имаше още едно общо нещо между двама им: никой не даваше и пет пари какво би искал Роби.

Сърцето му потрепна и той усети как се свлича към ръба на бездната.

Главата на Роби туптеше от болка и объркване. Татко, моля те, замълчи! Кажи довиждане на приятеля си, затвори телефона.

Да накарам мама да разбере …

— Не трябваше да ме изоставяш — рече той. — Не трябваше да убиваш никого.

Кажи довиждане, татко. На Робърт. На… на… Рафул!

Дойде мигновено в съзнание.

— Мамо! — Гласът му раздра тишината. — Мамо!

Едно силно дръпване бе достатъчно, за да се освободи. Шарет скочи подире му и не улучи. Момчето се втурна към майка си. Колин знаеше със сигурност какво си бе наумило. Искаше да спечели време. Искаше да намери начин да убеди майка си, че греши, начин да я накаже, ала същевременно и да я разбере , да излекува раните от миналото.

Искаше обичта й .

Лейла отвори обятията си за Роби. Пусна автомата. Той падна близо до Колин. Прегърна силно сина си. Колин се наведе напред. Взе картечния пистолет.

Лейла бе приклекнала странично към него на по-малко от две стъпки разстояние. Чуваше риданията й, виждаше бялото петно на блузата й. Когато Шарет извика Сега! , Колин изкрещя:

— Роби! Залегни!

В същия миг Колин дръпна спусъка. Роби изпищя.

Шломо Стерн наду свирката си.

Роби си спомни нещо, заровил лице в гърдите на майка си. Странно, но не се бе сещал за това от детството си. Беше в леглото, беше късно; Лейла влезе в спалнята му.

— Остави тази книга — рече тя с тон, който трябваше да е сърдит, ала бе нежен. — Можеш да я дочетеш утре.

Той вдигна глава и й се усмихна.

— Лека нощ, мамо — избъбри сънливо.

— Можеш да я довършиш утре — каза нежно тя и подпъхна завивката му. — Днешният ден вече свърши…

Стените на пещерата се разтресоха от шума: ураганен гръм. Бели светкавици процепиха тъмата. Когато най-сетне стрелбата спря, Шломо Стерн запали фенерчето си. Колин се изправи на колене и видя как Лейла бе прегърнала Роби през рамо. Плътна, алена струйка кръв се стичаше от устните на момчето, ала дори и тя не можеше да скрие факта, че майка и син се усмихваха.

Светнаха още фенерчета; пещерата сякаш се изпълни с огромни мъже с черни, омазани лица и тъмни дупки там, където би трябвало да са очите им. Рафул и Дани Нейман бяха залегнали по очи, когато изсвистя свирката на Стерн. И оцеляха. Колин вдигна очи от двата трупа в краката си, взря се в очите на Шарет и рече.

— Ти ми обеща. — Тонът му бе приглушен. — Обеща ми , Рафул.

— Недей… — рече Шарет едва доловимо в тишината. — Недей…

— Обеща ми, че той няма да пострада. След Ню Йорк каза, че ако ти помогна, това ще е единственият начин да…