Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Тази иреалност продължи до вечерта, когато се завърнаха в старата си къща в Оксфорд. Колин шофираше бавно, питаше се в коя ли от паркираните на улицата коли, се намираха техните ангели-хранители . Бяха му казали да очаква да бъдат наблюдавани до известна степен, защото това било нормално след подобни случки. Паркира; влязоха в къщата. Наемателят, комуто бяха поверили къщата, се бе изнесъл преди няколко дни и бе оставил дома им по-чист, отколкото Колин бе очаквал. На масичката в коридора намери пощата си, подредена грижливо според големината на пликовете — най-големите бяха най-отдолу. След като разопаковаха багажа си и Роби си легна, Колин, въпреки че бе уморен до смърт, прегледа купчинката. Нищо не привлече вниманието му, докато не стигна до последния плик: беше евтин, кафяв, без марка, върху него бе написано само името му. Почеркът му бе познат. Откритието стигна до съзнанието му с бързината и болезнеността на електрошок. Лейла.

В плика имаше само един лист, но тук вече почеркът губеше характерността си. Главните букви, по детски грозни, бяха надраскани с течаща химикалка: сигурно точно така, помисли си, изглеждат писмата, написани с отровен химикал.

Текстът бе кратък и безумно ясен:

„Аз ще си го върна.“

И тогава, да, именно тогава всичко му стана абсолютно ясно. Мъжът на име Шарет твърдеше, че знае повече от Колин и бе предсказал, че някой ден на Колин ще му се наложи да се изправи очи в очи с истината. Този ден се оказа днешният.

Лейла беше терористка.

Трябва да се обади в полицията. Не трябва да пипа плика и съдържанието му, за да не повреди пръстовите отпечатъци. Разумно ще е да отбележи точно в колко часа писмото е привлякло вниманието му.

Роби сигурно вече спи, но най-добре ще е да се увери в това; няма да е никак хубаво, ако се събуди и чуе баща си да говори по телефона с полицията; това само ще да го разтревожи. Колин тихичко се изкачи горе и надникна при сина си. Да, спеше. Слава Богу.

Слезе в кухнята и си наля солидна доза скоч. Седя до масата дълго, обмисляйки в какъв ред да предприеме действията си, как да обясни ситуацията на местната полиция, дали да набърква колежа или майка си на този етап, преди слуховете да са плъзнали навсякъде.

Но онова, което не излизаше от паметта му, бяха думите на Шарет.

Някой ден ще повярваш. И в този ден няма да има кой друг да ти помогне да защитиш сина си, освен мен, Рафул Шарет, това е името ми, запомни го.

24 юли 1984 година, привечер

Ал-Махра, Южен Йемен

— Тогава те виждах за последен път, Роби — Лейла най-откровено вече го умоляваше. — Но чичо ти ми вдъхна нова надежда, ако се съглася да работя за него.

— Не. — Роби поклати глава, отхвърли думите й. — Той те е заплашил . Ако се съгласиш да работиш за него — ще ме върне. Но ако го провалиш, ще ме убие.

— Той е твой чичо, обича те!

Мълчанието на Роби бе по-красноречиво от каквито и да е думи. В празнотата му, над жуженето на мухите отекна ехото на неизречените му слова: Той ме мразеше!

— Той ми обеща да те върне в мига, в който излезеш от Англия. Не можеше да направи нищо, докато си в Англия, защото там те охраняваха, трябва да разбереш това… Той се закле да ми помогне.

— Да ти помогне ли? — Роби се опита да се засмее. — Той те предаде. Теб, а и Шарет — също: Копеле, двоен играч! — нали това му извика Шарет на стълбите. Той си е мислил, че е сключил сделка с Халиб да те ликвидира, ала всичко е било само лъжи. Копеле-двоен играч…

— След Ню Йорк нямах къде да отида — прошепна Лейла, сякаш не бе чула думите на сина си. — Нямах място, което да нарека свой дом.

— Добре. Надявам се да си била гладна и жадна, надявам се да си умирала от страх, всеки ден. Надявам се, по дяволите, да си страдала ! Ти си… една терористка!

Роби бе снишил гласа си дотолкова, че едва можеше да се чуе в пещерата, ала изрече последните си думи с такава жлъч, че слушателите му потрепериха.

— Защо ме наричаш терористка ? — попита удивена тя. — Не съм изпитвала никакъв страх, удоволствие или мъка, когато убивах. Не чувствах нищо. Исках само да си те върна. Защо наричаш това тероризъм ?

Шарет гледаше ту нея, ту момчето; знаеше, че единствено сблъсъкът ги поддържаше, сблъсъкът и желанието. При Лейла Ханиф желанието да си върне сина бе по-силно от желанието за живот. Самият той, Рафул, страстно желаеше да отмъсти. Колин бе готов да пожертва всичко, за да спаси Роби от вируса на омразата, предаван с ханифовите гени. Ала енергията сега идваше на приливи и отливи, всяка вълна ги отслабваше, изсмукваше силата на волята и на способността да се борят. Сблъсък и желание — мъртви неща .