Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Входът на пещерата бе престанал да представлява пламтяща форма без очертания, можеше да види дъното на дерето в естествените му цветове. Скоро щеше да мръкне.

Животът му наближаваше края си. Огнените езици на киселината разяждаха стомашните стени, тъй както вълната разрушава пясъчния замък на детето на брега. Първо гребените, набраздените вълнички, които размиват долните укрепления; сетне идват едрите вълни, смиващи препятствията, изравнявайки ги със земята, докато гордият замък вече го няма на плажа, останала е само опустошителната, могъща сила на природата, наречена море.

Роби бе прав за Халиб и за сделката му с Рафул. Прав бе и в същото време не бе прав: Халиб не го бе подвел докрай. Нюйоркските събития се бяха превърнали в триумф за Рафул, а оттам — и в ключ, с който се отваряха много врати. Шарет ли? Човекът, който сам спаси нашия човек във Вашингтон…? Разбира се, оставете го да си гледа работата, не задавайте прекалено много въпроси. Рафул Шарет знае какво прави.

Шарет размърда леко схванатия си крак. Искаше му се да има нещо, с което да уталожи болката. Не таблетка или инжекция. Не, искаше нещо тяхно. Една от бродираните кърпи на Естер, носеща нейния аромат, какво мъчение бяха те за него след смъртта й, а как копнееше за тях сега! Медальонът на Сара. Неща, които мъжете стискат в ръка, за да понесат по-леко смъртното си легло.

Би могъл да си седи край масичката в кафенето с изглед към Средиземно море, да усеща вкуса на ябълковия мармалад на върха на езика си, но бе решил да обърне гръб на всичко това. Защо? Ето зад онзи ъгъл е, виждате ли го ? — там се криеше обяснението и оправданието на Рафул Шарет, дайте му само още един шанс, всичко ще се получи…

Няма да има повече възможности. В Тел Авив, в Йерусалим вече ще са узнали истината. Твърде късно бе да се променя каквото и да е. Пясъчният замък беше почти изравнен със земята. Залез-слънце, плажът опустява, децата и родителите, уморени и отпуснати, си тръгват за дома. Последен поглед назад и сетне завинаги обръщат гръб.

Той трябва да продължи да се бори. И жената щеше да се бори.

— Какво мислиш, че ще стане? — рече неочаквано той. — Г-жо Лейла Ханиф, тебе питам.

Тя го погледна, но не отвърна.

— Водата ти почти свърши. Няма да е достатъчна за завръщането до самолета. А и ако го направиш… какво ще последва?

Един спазъм го накара да стисне момчето малко по-силно и Роби извика.

— Стой на мястото си! — изкрещя Шарет.

Тя се бе надигнала до клекнало положение, но като видя, че Роби повече не се съпротивлява, бавно се отпусна.

— Дори и да успееш да се върнеш до самолета — продължи сподавено Шарет, — какво ще последва, а? Ще умреш, но преди това ще видиш и как това момче тук също умира. От жажда. Или по-добре да му строша врата, ще бъде по-милостиво ? А?

Той изви главата на Роби назад. Този път Лейла не реагира явно, просто застина. Сля се със скалата.

— Какво прави в Ню Йорк онази вечер? — попита Шарет. — В онези часове между синагогата и сендата… как ги прекара, а?

Тя бе все така неподвижна, ала нещо се бе променило: приличаше на котка, която се готви да нападне.

— Била си с Халиб — подигра я Шарет. — Твоя любим брат, слушала си го как ти разправя, че Роби е прибран и се намира в безопасност, че е твой. Докато в същото време…

Куршумът изсвистя, отскочи от скалата на сантиметри от лявото ухо на Шарет и той потрепна, но захватът му не отслабна ни най-малко.

— Направи го още веднъж — прошепна той, — и момчето ще е мъртво.

Тя остана в старото си положение, с автомат, насочен срещу онази част от тялото на Шарет, която бе открита, ала очите й блестяха и на Колин, който халюцинираше някъде на границата между живота и смъртта, му се стори, че тези горящи очи се смесиха с други…

Беше ден на адска жега, на прах, мухи и воня; но не бе Йемен, а Бейрут. Ден от младостта му, така му се струваше сега, макар през седемдесет и четвърта да не беше вече чак толкова млад. Пътуваха бързо към летището, бели отблясъци се отразяваха от лъскавия автомобил, чуваше се шумният вентилатор на климатика. Носеше се силна миризма от одеколон откъм шофьора, избръснатите до корен косъмчета бяха червеникави…

Чу Лейла да говори, сякаш се намираше в някаква далечна стая в къщата. Играеше с Роби. Не ни остава още много път, миличък…

Сетне — адско ускорение. Очи в огледалото. Очи навсякъде. Роби хленчи изплашен, Лейла е обхваната от паника, притиснала е детето си, сякаш то може да я спаси. Очи. Крокодилски очи. Алф, куклата крокодил на Роби, се носи из колата, докато тя най-сетне спира; очите на Алф, съвсем близо до неговите собствени, отегчени, че трябва да свърши тази работа, отегчени, но не и злочести, когато вижда убиецът да върви към беемвето, за да довърши започнатото.