Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Лейла се бе свила в далечния ъгъл, притискаше Роби към гърдите си. Очите на момчето бяха затворени. Смучеше палеца си, трепереше. Жертвени агнеци, кротко очакващи ножа, не, за Бога, не !

Ръчната му чанта се бе търкаляла около него, беше се търкаляла навсякъде, само дето не бе в ръцете му. Чу хленч — ох, той идваше от самия него, — прас, прас, прас, чантата се отвори, пистолетът бе в ръцете му, усети как страхотна болка пронизва гръбнака му, ръцете му не го слушаха, пистолетът му се стори тъй тежък, а собствените му ръце — съвсем вдървени… но успя все пак да го вдигне.

Възнамеряваха някак си да върнат пистолета на Селестин, но събитията винаги бяха против него и му попречиха. Онази последна утрин се бяха съгласили да го оставят в джоба на вратата и да не казват никому. Ала Господ бе разпоредил иначе. Такава бе волята Божия.

Очите, онези страховити очи, черни като въглени, пламтящи като въглени, се носеха към колата. Колин си спомни, че пистолетът имаше предпазител. Пръстът му докосна нещо, което помръдна и той го отмести. Зърна за последен път бледите, набраздени от сълзи лица на ужасените си жена и дете… чу шум зад себе си, вратата бе отворена, той се обърна, пръстът му се стегна около спусъка, молеше се само да не боли, когато го убият…

Експлозия. Ръцете го боляха дяволски, тъпанчетата на ушите му бяха сякаш спукани, тишина, онзи тип, ужасно шумна тишина , която те оглушава с тежестта си. Пустота, някой го издърпва, сетне го бута, изправят го и го подпират на военен камион, груби ръце опипват болезнено краката му от вътрешната страна, а очите, враждебните очи, любопитни и алчни го поглъщат като огън, по-горещи са от огън…

Мейдей! Мейдей! Мейдей! Падаме! Падаме! Падаме!

Пожар на борда. Пламъците обхващат крилото, самолетът вече пикира почти вертикално. Лети право към морето… Бум! … разцъфват цветята по корпуса му, бум, бум! Нещо черно се надига да го погълне, задавя се, не може да диша, защото това ужасно черно нещо е тъй тежко. И сега то има очи: ужасни, пламтящи орбити на смъртта, които изгарят лицето му, кръв, кръв навсякъде, с богат, плътен червен цвят и мъчително сладникав аромат; мирис на чист въздух, мирис от типа Хайде, ставай, навън е чудесна сутрин , ала кръв… кръв навсякъде… върху боята на колата, по тапицерията.

— Аз ли направих това? — пита той фалангисткия командир, — аз ли го направих! — Защото има толкова много кръв навсякъде. — Вижте, вижте как кръвта христова струи по небесната твърд!? Ала кой би помислил, че в тялото на старика ще се съдържа толкова кръв! — Да, именно кръвта го задушава, докато цветята продължават да говорят на собствения си език — бум, бум, бум!

Кръвта на баща му. Баща, син и свещеният призрак: Вижте, вижте…

Малкълм Рейли бе заслонил с тялото си Колин, за да го предпази от цветята и техния товар от свежа, с лютив аромат кръв, ала умря, въпреки всичко умря. Колин пи от кръвта, която бе също тъй и кръвта на Йехуд Шафетс, а той трябваше да въздаде дължимото на баща си, да му се отплати , така бе казал на Роби, но онова, което стори, бе следното: докато се измъкваше през тесния илюминатор на самолета DC-4 , усещаше баща си под себе си, ритна веднъж, ритна отново, риташе, риташе и риташе, докато най-накрая не усещаше съпротива под себе си и вече се бе насочил към светлината, беше свободен.

Свободен.

Облегна се върху влажната скала в Йемен, главата му се люшна към входа на пещерата. Беше буден, беше с всичкия си, погледът му се съсредоточи, виждаше отлично. Знаеше името си и всичко относно тази ситуация, за първи път изпита абсолютното усещане, че ръцете му бяха чисти от кръвта на баща му.

Тъй като бе изплувал на повърхността на това прозрачно езеро на абсолютния покой, той бе сигурен, че можеше да разчита на възприятията си. И поради това бе убеден, че на фона на намаляващата светлина бе мярнал в овала на входа, непосредствено зад Лейла, да пробягва някаква сянка, която моментално застина на място. Имаше някой отвън…

Спасителният екип.

Лейла седеше и държеше автомата в скута си. Беше насочен към Шарет; което означаваше, че бе насочен и към Роби, синът им. Ако мръдне дулото с един инч, на прицел щеше да е вече и Колин.

Ако изкрещи предупреждение, командосите ще нахлуят веднага.

Ако си мълчи, ще се промъкнат и ще се опитат да я обезвредят.

Колин схващаше чудесно ситуацията и тя се свеждаше до това: през следващите няколко минути всички щяха да умрат.