Джеймс Патерсън - Джак и Джил

Освен за нас двамата със Сампсън. Ние бяхме видели премазаното тяло на Шанел и съсипаните й родители. Сега разговаряхме с местните си улични информатори, както и със съседите. Продължавахме да затвърждаваме у хората убеждението, че работим, че обхождаме улиците.

— Доброто убийство определено ми допада. Обичам да вървя по гадните улици посред мразовита зима — разсъждаваше на глас Сампсън, докато минавахме покрай лъскавия черен джип на един местен търговец. От него ехтеше рап, порядъчно плътен. — Обичам страданието, зловонието, звуците на фънк. — Изражението му бе унило. Отвъд границата на гнева. Умозрително.

Носеше позната фланелена блуза под разкопчаното си палто. Надписът върху нея представляваше сентенцията за деня:

НЕ МИ ПУКА.

НЕ ГЪЛТАМ ГАДОСТИ.

НЕ СЕ ЗАНИМАВАМ С ПРОСТОТИИ.

Кратко. Ясно. И съвсем в стила на Джон Сампсън. През последния час никой от нас не изгаряше от желание да разговаря. Нещата изобщо не вървяха. Само че това си беше Службата. По-често ставаше така, отколкото другояче.

Двамата с човека планина пристигнахме в Капитол Сити Маркет около четири часа следобед. Мястото е известно свърталище на мошеници на Осма улица. Това е най-окаяният, най-потискащият магазин за евтини стоки в цял Вашингтон, а това изисква определено поведение.

Избраните артикули обикновено се записват с розов тебешир отпред на сивосинкава стена от блокове сгурия. Този ден специалитетите бяха студена бира, газирана вода, банани, свински кожици — вашата пълна и добре балансирана закуска.

Един млад брат с плътно прилепнали слънчеви очила, бръсната глава и козя брадичка незабавно привлече вниманието ни пред минимаркета. Стоеше до друг мъж, лапнал като пура парче шоколад. Бръснатата глава ми направи знак, че иска да разговаря с нас, но не там.

— И ти ще му се довериш? — попита Сампсън, докато ни следваше на безопасно разстояние. — Алвин Джаксън.

— Аз се доверявам всекиму — отвърнах и намигнах. Сампсън не ми намигна в отговор.

— Здравата си я загазил, Сладур — рече, все още свъсил вежди.

— Просто се мъча да правя каквото е необходимо.

— Е, в такъв случай твърде много се мъчиш.

— Ти затова ме обичаш.

— Така си е — отвърна Сампсън и най-накрая се усмихна.

— „Ако любовта към теб е грешка, аз не искам да съм прав“ — поднесе той с мелодичен речитатив част от едно известно стихотворение.

Срещнахме се с Алвин Джаксън зад ъгъла. Понякога двамата със Сампсън използвахме Алвин за информатор. Той не беше лош човек, наистина, но водеше доста безразсъден живот, който внезапно можеше да стане много, много опасен за него. Навремето беше доста сносен бегач, училищна знаменитост. Тренираше предимно по улиците. Сега държеше бейзболно игрище и освен това пласираше по малко марихуана. В много отношения Алвин Джаксън все още беше дете. Това беше важно да се разбере за много от тези момчета, дори за най-силните и най-опасните.

— Малкташанел — произнесе Алвин така, сякаш двете думи бяха само една. — Значи още търсите информация кой може да я е затрил?

Якето му беше разкопчано. Имаше модерния за момента вид, наречен „пандизчийски“ или „торбест“. Бельото му на тънки бели и червени черти се виждаше над колана. Въпросният изглед е вдъхновен от факта, че коланът на един затворник се отнема, в резултат на което панталоните увисват и бельото трябва да се подчертае. Еталони за нашия квартал.

— Да. Какво си чувал за нея, Алвин, само че без номера? — попита Сампсън.

— Човече, аз се опитвам да ви направя услуга — възнегодува към мен Алвин Джаксън. Бръсната му глава нито за миг не престана да се поклаща. Голямата халка на обецата му подрънкваше. Дългите му силни ръце се гърчеха. Той вдигаше обути в найкове крака и после пак ги спускаше.

— Много сме ти признателни — казах му. — Ще запалиш ли? — Предложих на Алвин цигара „Камел“.

Той я прие. Аз не съм пушач, но винаги имам у себе си. Докато спортуваше в гимназията, Алвин пушеше като комин. Такива неща правят впечатление.

— Малката Шанел живееше в блока на лелчето. В Нортфийлд. Май знам един там, дето може да му се търси сметка. Разбирате ли кво говоря?

— Засега. — Сампсън кимна. Всъщност просто се опитваше да бъде любезен. И зелка можеше да следи бръщолевенето на Алвин Джаксън.

— Искаш ли да ни покажеш какво имаш налице? — попитах го. — Да ни помагаш тук?

— Че аз лично ще ви посоча Чъки. Кво ще кажете? — Той се усмихна и кимна към мен. — Но само щото сте двамата със Сампсън, а не някой друг. Абе преди няколко месеца се опитах да им кажа на ония, другите инспектори. Само че те хич и не поискаха. Боже, кой ти слуша простотиите на някакъв си там. Време нямали за моите дрънканици.