Джеймс Патерсън - Джак и Джил

Мисълта ми вече работеше на режим свръхнатоварване. Насилник на деца? Момчета и момичета? И сега детеубиец? Клъцни-го-Чъки? Съществува ли наистина, или е болна фантазия на уплашени деца? Химера ли е? Беше ли убил Шанел Грийн?

Малко след като Нана си легна, изпитах нужда да подрънкам на пиано. Изсвирих „Джазовото гадже“ и „Мъжът, когото обичам“, но очевидно тази вечер не това ми беше необходимо.

Точно преди да заспя, си спомних нещо. В Джорджтаун бе убит сенатор Даниел Фицпатрик. Ама че ден!

Джак и Джил.

Сам и Сара.

Които и да бяха в действителност, двамата лежаха по корем върху сполучлив изкуствен персийски килим в малката гостна на нейния апартамент за временно ползване. Мястото внушаваше сигурност. Огънят в камината искреше и пукаше. Горяха ароматни цепеници от ябълково дърво. Играеха на една дъска на килима, застлан върху покрит с паркет под. Това бе специална игра. Уникална във всяко отношение. Наричаха я „игра на живот и смърт“. И беше точно такава.

— Чувствам се като проклето юпи 3 3 С този изкован от медиите термин (съкращение от първите букви на young urban professional или буквално млад градски професионалист) наричат през 80-те години образованите млади хора с високодоходни професии (адвокати, брокери, банкови служители и др.), които до голяма степен определят модния начин на живот в големите градове. — Б.пр. с либерални убеждения от Джорджтаунския университет — каза Сам Харисън и се усмихна на невероятния образ, който думите извикаха в съзнанието му.

— Ей, аз май се доближавам до този етикет — обади се Сара Роузън с недоволна гримаса. Шегуваше се. Те двамата със Сам изобщо не бяха юпита. Особено Сам.

В кухнята се печеше пиле и изпълваше въздуха със сладкия си аромат. А те продължаваха своята салонна игра на килима във всекидневната.

Само че тя изобщо не приличаше на „Монопол“ или „Риск“.

Всъщност двамата играеха, за да изберат следващата си жертва. Един след друг спокойно търкаляха зара, а после местеха пул около четириъгълник от фотографии.

Играта бе твърде важна за Джак и Джил. Това бе игра на случайността. Благодарение на нея нито полицията, нито ФБР бяха в състояние да предугадят техните действия или да отгатнат техния мотив.

Ако изобщо имаше такъв. Естествено, че имаше.

Сам отново хвърли зара. После придвижи пула. Сара го наблюдаваше на фона на топлия пламък, искрящ в камината. Очите й леко блестяха. Тя си спомняше първата им среща, запознанството. Началото на всичко, което се случваше сега.

Ето как бе започнала тази сложна, прекрасна и много тайнствена игра. Бяха се уговорили да се срещнат в кафето на една книжарница в центъра на Вашингтон. Сара пристигна първа, сърцето й бе заседнало в гърлото. Всичко, свързано с тази среща, беше безумно, може би опасно безумно и безумно неустоимо за нея. Тя не бе в състояние да пропусне този шанс, тази възможност и особено тази кауза. Каузата за нея означаваше всичко.

До първата им среща тя нямаше представа как изглежда Сам Харисън и бе изненадана и доволна, когато той седна на нейната маса. Той я развълнува. Забеляза го, когато се бе насочил към кафето, проследи го, докато си поръча еспресо и кифла. И въпреки това не можеше да си представи, че този замечтан, вглъбен в себе си мъж на бара ще се окаже Харисън.

Значи това бе Воинът. Той бе потенциалният й партньор. Изглеждаше толкова на място там в книжарницата. Всъщност той би паснал на всякакво обкръжение. Не приличаше на убиец, но същото можеше да се каже и за нея. „Прилича малко на пилот — помисли си Сара, докато го измерваше с поглед. — Може би на военен? На преуспяващ вашингтонски адвокат?“ Беше висок над метър и осемдесет, елегантен и в отлична форма. Имаше енергично, открито лице. И притежаваше най-ясните сини очи. Изглеждаше чувствителен и мил. Твърде различен от онова, което бе очаквала. Хареса го незабавно. Почувства, че са единодушни по отношение на важните неща в живота, че споделят един и същ мироглед.

— Гледаш ме така, сякаш си очаквала да видиш злодей, и сега си изненадана, че си се излъгала — каза той, когато седна срещу нея. — Аз не съм лош, Сара. Впрочем можеш да ми казваш Сам. Всъщност съм един много добър човек.

Не, Сам беше много повече. Той беше удивителен — изключително интелигентен, силен, винаги се съобразяваше с нейните чувства и бе отдаден на каузата им. Сара Роузън бе влюбена в него само седмица след запознанството им. Знаеше, че не бива, и въпреки това не устоя. И ето, сега те двамата водеха този тайнствен живот.