Джеймс Патерсън - Джак и Джил

Аз се почувствах като негов баща, чичо или по-голям брат. Чувствах се отговорен. Това не ми хареса особено.

— Добре, слушаме те — рекох. — Имаме време за теб.

Двамата със Сампсън отидохме с Алвин Джаксън в района на Нортфийлд Вилидж. Нортфийлд е една от най-опасните криминални зони във Вашингтон. Въпреки това, изглежда, на никой не му пука. Полицията на първи район беше вдигнала ръце. Посетите ли веднъж Нортфийлд, ще ви бъде трудно да ги обвините изцяло.

Това не ми изглеждаше многообещаваща следа. Но Алвин Джаксън се чувстваше с мисия. Питах се защо. Какво пропусках тук?

Той посочи с дълъг разобличителен пръст една от постройките от жълта тухла. Тя беше също такава окаяна съборетина като повечето. Над двойната входна врата се виждаше метална табела в син електрик, която гласеше: Блок 3. Предните стъпала бяха напукани и изглеждаха като ударени от светкавица или нечий парен чук.

— Живее там. Поне живееше. Казва се Емануел Перес. Понякога работи като портиер в „Знаменитата пица“. Преследва малки деца, казвам ти. Шибан гадняр. И шубелив. Хич не му харесва, като му викаш Мани. Е-ма-ну-ел бил. Държи на това.

— А ти откъде го познаваш този Емануел? — попита Сампсън.

Очите на Алвин Джаксън внезапно се замъглиха, погледът му стана леден и безизразен. Трябваха му няколко секунди, преди да отговори.

— Знам го от едно време. Въртеше се тук още като бях малък. И тогава си беше същият. Емануел винаги си е бил тук, разбирате ли?

Ясно. Сега разбрах. Клъцни-го-Чъки вече не беше просто химера.

От другата страна на блока имаше асфалтирано игрище. Малки деца играеха баскетбол, но не особено добре. Обръчът беше без мрежа, целият разкривен. Който го биваше поне малко, изобщо не се появяваше на тези игрища. Внезапно нещо там привлече погледа на Алвин Джаксън.

— Ей го! — възкликна той с жален фалцет. Със страх. — Това е той, човече. Скивай как бройка ония хлапета.

Едва бе изрекъл тези думи и Перес ни забеляза. Беше странно като в кошмар. Видях, че има дълга щръкнала червеникава брада. Това бе отличителен белег. Нещо, което хората биха запомнили, ако го бяха видели в Гарфийлд Парк. Той измери Алвин Джаксън с мрачен страховит поглед. После побягна като луд.

Емануел Перес беше много бърз бегач. Само че и ние. Или поне бяхме последния път, когато се наложи.

Двамата със Сампсън се носехме след Перес и постепенно скъсявахме разстоянието, което ни делеше. Тичахме надолу по една мръсна, криволичеща асфалтирана алея, която се виеше между високите, гнетящи сгради. И двамата все още се движехме доста добре.

— Спри! Полиция! — изкрещях на жалкото подобие на човек, което търчеше пред нас. Страшилище? Химера? Невинен ресторантски портиер?

Перес, заподозреният в убийство и насилване на деца, определено се опитваше да избяга. Не знаехме с положителност дали е Клъцни-го-Чъки, но той очевидно имаше своите основания да бяга от нас двамата със Сампсън, от полицията.

Нима най-накрая бяхме на път да приключим случая? Без съмнение в момента ставаше нещо важно.

Изведнъж в съзнанието ми проблесна много неприятна мисъл. Ако бяхме толкова близо до възможността да го спипаме само след два дена на улицата, защо не го бяха сторили по-рано?

Помислих си, че знам отговора и той не ми харесва особено. Защото на никой не му пука какво става из този окаян район. Абсолютно.

— Връщаме се! — изкрещя внезапно Сампсън, докато спринтирахме между мрачните постройки, разхвърляйки уличния боклук в гонитбата, подплашвайки гълъбите.

— Ще видим! — изкрещях му в отговор. На никой не му пука!

— Не се съмнявай нито за миг, Сладур. Мисли само положително.

— Емануел също е бърз. И това с положителност е истината. На никой не му пука!

— Ние сме по-бързи, по-силни и поздрави, отколкото Мани дори си е мечтал да бъде.

Последвахме Перес/Чъки по Седма улица, оградена от двете страни с ред четири-пететажни постройки, няколко разбити магазина, върху които сякаш бе паднала бомба, няколко бара.

Някъде към средата на карето Перес внезапно хлътна в една порутена сграда във федерален стил. Повечето прозорци бяха затворени с листове ламарина и приличаха на сребърни зъби в прогнила уста.

— Тоя, изглежда, знае какво, по дяволите, прави — извика Сампсън. — Май не се чуди къде отива.

— Това поне прави един от нас.

Двамата със Сампсън влетяхме в съборетината няколко крачки зад Перес. Навсякъде се носеше воня на урина и гнилоч. Докато се качвахме по стръмните, подсилени бетонени стълби, почувствах как в гърдите ми избухва огън.