Джеймс Патерсън - Джак и Джил

Играеха играта на живот и смърт, докато пилето бавно се печеше на грил. Седяха пред създаващия уют огън. С мисълта да се любят — поне тя. Копнееше да бъде със Сам, с Джак, през цялото време. Обожаваше да го чувства в себе си.

— Този път трябва да се получи — каза Сам и й подаде зара. — Твой ред е. По шест хвърляния за всеки. Честта се пада на теб, Сара.

— Значи отново, така ли?

— Да, отново.

Сърцето на Сара заблъска в гърдите й. Чувстваше го — бам, бам — под блузата си. В съзнанието й проблесна парализиращата мисъл, че това хвърляне на зара е като самото убийство. Чувстваше се така, сякаш натиска спусъка.

Кой беше следващият, който щеше да умре? Всичко зависеше от ръката й, нали? Кой да бъде?

Тя стисна силно трите зара. После ги разклати и ги хвърли. Наблюдаваше ги как се поклащат и търкалят напред, после как спират внезапно, сякаш някой бе дръпнал невидима нишка. Бързо събра числата — девет.

Сара взе маркера и отбеляза девет места, девет снимки.

Сведе поглед към лицето на следващата мишена, на следващата знаменитост, която щеше да умре.

Следващата жертва щеше да бъде една много известна дама. Вашингтон щеше да бъде скандализиран за втори път.

Двамата със Сампсън навлязохме в обгърнатия с мъгла Гарфийлд Парк, който граничи с река Анакостия и магистрала Айзенхауер. Не бяхме излезли за ранен сутрешен крос — бързахме за мястото, където Шанел Грийн наистина е била убита, където неизвестен злодей бе пръснал черепа й.

Няколко униформени, един капитан и още един инспектор вече бяха на мястото на извършеното престъпление. Наоколо се размотаваха десетина зяпачи. Кучета търсачи, специално докарани за целта, бяха открили мястото, където убиецът най-брутално бе отнел живота на малкото момиченце. Почти виждах и училището.

— Мислиш, че оттук е отнесъл тялото в училищния двор? — попита Сампсън. По тона му личеше, че не го вярва. Нито пък аз. Тогава как телцето на детето се бе озовало в двора на училището?

На метър-два над гъсталака, където се бе разиграла трагедията, се носеше яркочервен балон.

— Този балон да не е означителят? — попита Сампсън.

— Не знам — измърморих аз, докато отмахвах гъстите зелени клонаци и си проправях път към скривалището. Мирисът на борове беше много силен, дори в студения въздух. Напомняше ми, че Коледа приближаваше.

Чувствах присъствието на убиеца сред клоните на дърветата. Предизвикваше ме. Усещах и присъствието на Шанел, която сякаш се опитваше да ми каже нещо. Исках за миг-два да остана сам.

Убийството бе извършено на малка полянка между дърветата. На земята имаше изсъхнала кръв, бе пръснала дори върху някои клони. Примамил я е тук. Как го е направил? Тя е била подозрителна или уплашена, освен ако не го е познавала от квартала. Осени ме внезапно. Балонът! Беше само предположение, но ми изглеждаше правдоподобно. Червеният балон може да е бил примамката, стръвта на убиеца за малкото момиченце.

Клекнах и застинах неподвижен под шатрата на клоните.

Убиецът се е чувствал добре тук, под прикритието на мрака. Въпреки това той не се харесва особено. Предпочита тъмнината. Харесва начина си на мислене, разсъжденията си, но не и външността си. Вероятно чисто физически има нещо, което го отличава от другите.

Бях клекнал там на мястото на убийството, без да бъда сигурен в онова, което си мислех, но ми се струваше правилно — интуицията ми подсказваше, че не греша.

Той се е криел тук вероятно защото у него има нещо, което хората могат да запомнят. Ако е така, това е добра следа.

Отново в съзнанието ми изплува премазаното личице на Шанел. А после и образът на Мария, убитата ми жена. Почувствах как яростта се надига в стомаха ми и с рев се устремява нагоре към гърлото. Помислих си за Джани и Деймън.

Хрумна ми още нещо за детеубиеца: гневът обикновено предполага съзнание за собствена значимост. Странно, но факт. Убиецът е бил ядосан, защото е вярвал в себе си много повече, отколкото околният свят.

Накрая се изправих и напуснах укритието. Стигаше ми толкова.

— Хвани този балон — викнах на един полицай. — Смъкни този проклет балон от дървото! Той е веществено доказателство.

Имаше нещо, което физически го отличаваше от другите. Бях почти сигурен, че е така. Това бе предположение, от което можех да започна.

Същия следобед двамата със Сампсън отново излязохме на улицата и се заехме с работа близо до покрайнините на Нортфийлд Вилидж. Вашингтонската преса и телевизията не си бяха направили труда да отделят Бог знае какво място на убийството на едно малко момиченце в Югоизточния район. Вместо това бяха пълни с материали за убийството на сенатор Фицпатрик. Извършителите бяха двама души, които дебнеха знаменитости, и бяха известни като Джак и Джил. Изглежда, Шанел Грийн не бе от особено значение.