Джеймс Патерсън - Джак и Джил

Полицията в района не разполагаше с необходимите средства, за да сформира спешен екип, който да открие Клъцни-го-Чъки, ако той изобщо съществуваше. Аз самият няколко пъти бях притискал докрай шефа на инспекторите, но безрезултатно. В Югоизточния район, изглежда, никога нямаше свободни инспектори за спешни действия. Несправедливостта на положението ме докарваше до ярост, вбесяваше ме повече от всичко.

— Звучи отново като „Мисия невъзможна“ — каза Сампсън, докато вървяхме нагоре по Джи стрийт в посока към флотските казарми. — Съвсем сами сме. И трябва да заловим някаква химера.

— Добър образ — рекох и се насилих да се усмихна на човека планина, на необузданото му въображение, на силата на мисълта му.

— Мислех, че ще ти допадне, какъвто си културен и изискан.

Сърбахме горещ билков чай от ресторанта на Джими. Патрулирахме по улицата. Приличахме на класически инспектори, както си бяхме вдигнали яките. Големи лоши инспектори. Исках хората да ни виждат как обхождаме района.

— Никакви улики, никакви следи, нито помощ — рекох, изразявайки съгласие с преценката на Сампсън за текущото състояние на нещата. И все пак приемаме задачата?

— Както винаги — отвърна той. Погледът му внезапно стана безизразен и пронизващ. Почти ме накара да изтръпна.

— Внимавай, Чъки, пази си тила. Вече сме погнали жалкия ти митичен задник.

— Химеричен задник.

— Точно, Сладур. Абсолютно.

Беше тъй приятно отново да обхождаме със Сампсън улиците на Югоизточния район. Последният ни голям случай бе в Северна Каролина и Калифорния, но тогава Сампсън се появи само в началото и в края. Сприятелихме се веднага още като девет-десетгодишни момчета. Израснахме в един и същ квартал. Оттогава май с всяка година ставаме все по-близки. Не май, със сигурност.

— Каква е основната ни цел тук, Сладур? — попита Сампсън, докато вървяхме по Джи стрийт. Беше с дългото си черно кожено яке, със страхотни очила и с жестока черна кърпа. Отиваше му. — По какво преценяваме, че днес се справихме добре?

— Ами заемаме се лично с издирването на убиеца от училището — отвърнах аз. — Разхождаме наоколо красивите си физиономии. Доколкото е възможно, караме семействата в квартала да се чувстват в безопасност.

— Аха, а после пипваме Клъцни-го-Чъки и му го клъцваме — добави Сампсън и се ухили като големия лош вълк, какъвто можеше да бъде. — Не се майтапя.

Дори не ми хрумна да се усъмня в думите му.

Когато най-накрая се прибрах у дома вечерта, минаваше десет. Мама Нана ме чакаше. Беше сложила Деймън и Джани да спят. Угриженото й лице ми подсказа, че не я хваща сън, което за нея бе твърде необичайно. Нана можеше да спи непробудно в „окото“ на ураган. А понякога тя самата се превръщаше в ураган.

— Здравей, миличък — каза тя. — Тежък ден ли имаше? Виждам, че е било така. — Понякога можеше да бъде невероятно мила, внимателна и състрадателна. Харесваше ми това, че и в двете посоки бе еднакво убедителна, а аз никога не бях способен да предвидя коя от тях ме очаква.

Докато седяхме заедно на дивана в гостната, моята осемдесет и една годишна баба държеше ръката ми в своите. Разказах й онова, което бях научил до този момент. Тя леко трепереше и това също бе твърде необичайно за нея. Не е слаб човек, в никакъв случай. Рядко дава израз на страха си пред когото и да било, дори пред мен. С напредването на възрастта мама Нана изобщо не губеше от себе си — дори напротив — ставаше все по-изобретателна и съсредоточена.

— Толкова ми е зле заради това убийство в училището „Соджърнър Трут“ — каза тя и сведе глава.

— Зная. Цял ден мисля само за това. Правя всичко, което е по силите ми.

— Знаеш ли достатъчно за Соджърнър, Алекс?

— Помня, че е била изявена аболиционистка, бивша робиня.

— Соджърнър Трут трябва да се споменава наред със Сюзан Антъни и Елизабет Кейди Стантън, Алекс. Тя не можела да чете и за да просвещава другите, научила наизуст почти цялата Библия. Допринесла да се сложи край на расовото разделение на транспортната система тук във Вашингтон. И сега това отвратително деяние е извършено точно в училището, което носи нейното име. Хвани го, Алекс! — прошепна внезапно Нана с едва доловим глас. — Моля те, пипни този ужасен човек! Дори не мога да произнеса прякора му — този Чъки. Той наистина съществува, Алекс. Не е някое измислено страшилище.

С положителност щях да опитам всичко, което ми беше по силите. Случаят с убийството бе поверен на мен. Впусках се да преследвам химерата с всички сили.