Джеймс Патерсън - Джак и Джил

— Имал си е предварителен маршрут за бягство! — изпръхтях. Съвсем ясно. — Умник.

— Опитва се да ни избяга. А в това няма нищо умно. Просто не се получава. Пипнахме те, Мани! — изкрещя Сампсън нагоре по стълбите. Гласът му отекна като гръмотевица в тесния вход. — Ей, Мани! Мани! Спри! Полиция! Мани Перес, спри! — продължи да крещи Сампсън към бягащия заподозрян. Измъкна пистолета си — зловещ деветмилиметров глок.

Над главите ни Перес продължаваше да препуска, после чухме топуркането на маратонките му по стълбите. Той не отвърна на виковете ни. На стълбището нямаше никой друг. Никой не се интересуваше, че вътре в сградата полицията преследва някого.

— Мислиш ли, че е Перес? — изкрещях към Сампсън.

— Той е гузен за нещо. Търчи като че ли задникът му се е подпалил и огънят вече пълзи нагоре по гръбначния му стълб.

— Да бе. Палнахме фитила.

Изскочихме от една сива метална врата на широк, неравен, покрит с дзифт покрив. Небето над нас беше студено, враждебно синьо.

Къде, по дяволите, изчезна? Сякаш потъна вдън земя. Къде беше Емануел Перес? Къде беше убиецът от училището?

Химера.

— Майната ви, мундьовци! — изрева внезапно Перес. — Чувате ли, мундьовци?

— Мундьовци? — Сампсън ме погледна и направи гримаса. Клъцни-го-Чъки ми се мярна за миг. Беше вдясно от нас, в дъното. Носеше се по един свързващ покрив и вече имаше преднина от трийсетина ярда. Видях как метна през рамо бърз тревожен поглед.

Малките му очички бяха твърди черни мъниста. Изглеждаха зли. И тази негова странна брада. Може би беше пълен психар. Или просто портиер в пицария — и нищо повече? „Забрави“ — рекох си.

Горе на покрива четирима младежи и едно момиче си вършеха тайната работа. Вероятно кокаин. Надявах се, че не смъркат хероин. Те лениво наблюдаваха минаващия покрай тях безумен свят. Ченгета и крадци. Насилници, убийци на деца. За тези младежи това нямаше значение.

Двамата със Сампсън отминахме със завидна скорост още три покрива. Постепенно почвахме да го застигаме, но стъпка-две, не повече. Челото ми се обливаше в пот, която се стичаше надолу по страните ми и ми смъдеше в очите.

— Спри! Ще стреляме! — извиках. — Спри, Перес!

Перес отново се обърна. Този път впи поглед в мен и се ухили! И после сякаш потъна вдън земя в другия край на оградената с тухлен зид постройка.

— Аварийният изход! — изкрещя Сампсън.

Секунди по-късно двамата се спускахме бясно по една паянтова виеща се ръждясала метална стълба. Пред нас Перес трополеше надолу. Препускаше здраво, няма що. Това определено бе негов маршрут, чувстваше се в свои води.

Ние и двамата със Сампсън бяхме твърде едри за ограничените маневри. Той вече ни водеше с цял ред стълби, може би дори ред и половина.

Чъки със сигурност разполагаше с предварително определен път за бягство. Вече го е използвал. Бях почти сигурен в това. Той е умен. И виновен. Тези зли очи! Очи на бясно куче. Какво беше казал Алвин Джаксън, че Емануел Перес винаги се е въртял наоколо?

Видях го долу на Е стрийт. Рижата му брада стърчеше напред като дървена. Вече достигаше следващата пряка. Беше часът на най-натоварено движение и навсякъде гъмжеше от коли. Скочи в едно раздрънкано такси, боядисано в убито червено и оранжево — таратайка, на която пишеше: Капи. Пътуваме навсякъде.

— Спри, шибан кретен! — изкрещя Сампсън с цяло гърло.

Перес ни показа среден пръст през покритото с мръсотия задно стъкло на таксито. После се надвеси навън и изрева към нас:

— Мундьовци!

Не можехме да го оставим да се измъкне. Изключено!

Двамата със Сампсън се измъкнахме на Е стрийт. Потта все още струеше по челото и страните ми, по врата, гърба, краката ми. Сампсън хукна пред едно жълто такси и шофьорът беше принуден да набие спирачките.

— Столична полиция! Инспектор Алекс Крос! — прокънтя гласът ми, докато едновременно отваряхме задните врати. — Карай след това такси. Хайде тръгвай, давай!

— Само да го изпуснеш! — заплаши Сампсън шофьора. — Не си го и помисляй!

Бедният човечец беше изплашен до смърт. Той дори не посмя да погледне назад. Не каза нито дума. Но не изпусна от очи КАПИ. ПЪТУВАМЕ НАВСЯКЪДЕ.

Нацелихме голяма бъркотия по Девета улица, точно където наближава Пенсилвания авеню. Върволицата от коли и камиони вече обхващаше поне три преки. Отвсякъде ехтяха гневни клаксони. Един влекач дънеше сирена като на океански параход.

— Може би е по-добре да слезем и да го догоним пеша — рекох на Сампсън.