Джеймс Патерсън - Джак и Джил

— И аз си мислех същото. Хайде, давай!

Озовахме се в положение на риск печели, риск губи. И в двата случай можехме да изпуснем Чъки точно тук. Сърцето ми биеше до пръсване. Представих си смазания череп на малката Шанел Грийн. Емануел винаги е бил наоколо! Тези очи на бясно куче! Страшно ми трябваше тоя Клъцни-го-Чъки!

Сампсън вече беше отворил скърцащата врата от своята страна. Аз бях половин стъпка назад. Може би дори по-малко.

Чъки вероятно бе усетил, че му дишаме във врата с огнен дъх. Изскочи от таксито и хукна.

Последвахме го между редиците на едва помръдващите превозни средства. Пронизителните клаксони представляваха налудничав фон за гонитбата по Девета улица.

Клъцни-го-Чъки се носеше стремглаво напред. Беше успял да си поеме дъх. Внезапно зави надясно и влетя в една сребристосиня административна сграда от стомана и стъкло.

Пълно безумие.

Вече си бях извадил полицейската значка, когато се втурнахме в сградата няколко крачки след Чъки.

— Латиноамериканец, с рижа брада. Накъде? — изкрещях към зашеметения и сащисан охранител в облицованото с ламперия и потънало в плюш фоайе.

Той посочи към средната кабинка на асансьора. Тя вече бе тръгнала от партера. Наблюдавах брояча на етажите: трети — четвърти — движеше се бързо. Двамата със Сампсън скочихме в кабинката на най-близкия до входната врата асансьор.

Аз шумно плеснах длан в тавана. Това беше най-страхотното ми хрумване.

— Алвин каза, че Перес бил портиер в „Знаменитата пица“ — рекох на Сампсън. — Тук на партера имаше пицария с такова име.

— Мислиш, че е човек с привички? Обича покриви? Изкарва любимците си навън?

— Мисля, че си има един-два аварийни маршрута, набелязани предварително за всеки случай. Освен това, да, според мен е човек с установени навици. — По-скоро твар.

Чу се звънецът на асансьора и ние изскочихме навън, стиснали пистолети в протегнатите си ръце. Виждахме Капитолия. Страхотна гледка при по-различни обстоятелства. А в този момент странна. И някак тъжна.

Не можех да престана да мисля за Шанел Грийн. Обезобразеното й лице непрестанно бе пред очите ми. С какво я беше ударил? Колко пъти? Защо? Така неистово бе желанието ми да спипам това копеле, че чак усещах физическа болка. По цялото тяло и още повече в главата.

Продължихме нататък и накрая аз зърнах Чъки, който се открояваше на фона на небето. Сърцето ми се сви.

Чъки действително имаше подготвен авариен маршрут. Бе помислил за това предварително. Как някой идва да го залови. Държеше се като виновен, без съмнение. Явно беше нашият убиец. Просто нямаше начин.

— Да ви го начукам, мундьовци! — изскрибуца той присмехулно към нас. После се хвърли напред от летящ старт. Имаше мощна крачка, дълга крачка.

— Не — изпъшках аз. — Не, не и не. Знаех какво се готвеше да стори. Перес щеше да се пробва да скочи на съседната сграда.

— Спри, копеле мръсно! — извика Сампсън. — Спри или ще стрелям!

Но онзи не се спря. Видяхме как полетя със скок във въздуха.

Дотичахме до ръба на покрива с викове, раздиращи дробовете ни. Само етаж по-ниско видяхме покрива на втора сграда под ъгъл на нашата.

В този миг Клъцни-го-Чъки се носеше в празното пространство между двете бърлоги от стомана и стъкло.

— Исусе! — отроних аз, когато се надвесих над ръба на покрива. Между двете постройки имаше разстояние шест метра, ако не и повече.

— Падни, кучи сине! Блъсни се в стената! — крещеше Сампсън към прелитащата фигура. — Размажи се долу!

„Той го е правил и преди. Упражнявал е своето бягство — помислих си аз, докато го наблюдавах. — Нищо чудно, че досега не е залавян. Колко ли години вече? Колко деца е насилил или убил?“

Бяхме с извадени пистолети, но никой не стреля. Нямахме доказателство, че той е убиецът. Просто бе побягнал, изобщо не бе насочвал оръжие срещу нас. А сега този безумен скок от една административна сграда на друга.

Чъки изглеждаше някак неподвижно увиснал във въздуха на височина на шестнайсет етажа. Пътят надолу бе дълъг.

Нещо не беше наред.

Чъки помпаше с крака неистово. Сякаш се мъчеше да кара колело из облаците.

Ръцете му, мускулести и стегнати, се изпружиха напред. Водещият крак се изпъна напред до положение, в което ми се струваше, че вече не се държи на ставите си. Като реклама на маратонки „Найки“.

Тялото му беше изопнато до последния мускул подобно на бегач, уловен от репортерски обектив в мига на победния финал.

— Исусе Христе — промълви Сампсън до мен. Почувствах топлия му дъх върху бузата си.