Джеймс Патерсън - Джак и Джил

— Ей, слънчице — рекох й. — Помниш ли онази песен: „Някой да бди над мен?“ — Изтананиках й два-три такта.

Джани кимна утвърдително. Знаеше песента. Беше ме чувала да я свиря на пианото долу на верандата.

— Имаш гости — оповести тя. Седнах в леглото.

— Откога чакат?

— Току-що дойдоха. Нана ни прати с Роузи да те повикаме. Тя им прави кафе. За теб също. Трябва да ставаш.

— Да не са Сампсън и Ракийм Пауъл? — попитах. Джани поклати глава. Тази сутрин изглеждаше необичайно срамежлива, което не беше типично за нея.

— Бели мъже.

Започвах бързо да се събуждам.

— Ясно. Случайно да си чула имената? — Внезапно реших, че аз самият ги знам. Разреших загадката без чужда помощ — или поне така смятах.

Джани каза:

— Г-н Питман и г-н Клаузър.

— Много добре — похвалих я аз.

„Не е добре, ама никак“ — продължих аз наум за гостите си. Нямах никакво желание да се виждам с главния инспектор, нито с шефа на полицията — най-малко в собствения си дом.

Особено пък по повода, който предполагах, че ги бе довел при мен.

Джани се наведе и ме удостои с полагащата ми се сутрешна целувка. После с още една.

— О, колко лъжовни могат да бъдат целувките — намигнах й аз.

— А не — отвърна тя. — Не и моите.

Отне ми не повече от пет минути да се подготвя, доколкото изобщо можех да се подготвя за това. Нана забавляваше нашите посетители в гостната. Шефът на полицията Клаузър беше идвал у нас два пъти. На главния инспектор му беше за пръв път. Предполагах, че Клаузър го е накарал да дойде.

Питман и Клаузър отпиваха от димящото кафе на Нана и се усмихваха на някаква история, която възрастната жена им разказваше. Чудех се за какво ли е решила да си излива душата. Моментът беше опасен — за Питман и Клаузър.

— Тъкмо упреквах тези господа, задето оставят Емануел Перес да се шляе на воля из улиците вече толкова време — обърна се тя към мен, когато влязох в гостната. — Обещаха повече да не се повтаря. Да им вярвам ли, Алекс?

Питман и Клаузър срещу мен се ухилиха едновременно. Никой от тях не си даваше сметка, че това не е повод за усмивки и че моята баба не е човек, с когото могат да се шегуват или, още по-зле, да се държат пренебрежително с нея в собствения й дом.

— Не, не бива да вярваш нито дума. Сега свърши ли? — попитах я, отвръщайки със собствената й мила изкуствена усмивка.

— Знаех си, че не мога да им вярвам. Исках да получа писмено обещание — отвърна Нана.

Кимнах и се усмихнах, сякаш старицата се бе пошегувала, което знаех, не бе истина. Тя беше дяволски сериозна. Шефът и Клаузър се засмяха от сърце. Взеха Нана за зевзек. Само че тя не е.

— Може ли тримата да говорим тук? — попитах я аз. — Или предпочиташ да излезем да проведем дискусията си навън?

— Прибирам се в кухнята — измери ме с жлъчен поглед Нана и продължи: — Беше ми приятно да се запознаем, господа. Не забравяйте какво сте ми обещали. Аз ще го помня.

След като тя излезе от стаята, шефът заговори направо.

— Поздравления, Алекс. Разбрах, че си намерил богата колекция от детска порнография в апартамента на Емануел Перес.

— Порното го намерихме двамата с инспектор Сампсън — отвърнах аз. И млъкнах. Бях решил да не ги облекчавам. Всъщност бях сто процента съгласен с гледната точка на Нана.

— Убеден съм, че се чудиш какво правим тук, тъй че нека обясня — обади се и главен инспектор Питман. Двамата с него не бяхме близки, меко казано. Нито някога щяхме да станем. Питман беше кавгаджия, грубиян и прикрит расист, като това бяха положителните му качества.

— Сърдечно благодаря — рекох на шефа. — А аз мислех, че може би просто сте били из квартала и сте се отбили да опитате кафето на баба. То си заслужава разходката.

Питман дори не направи усилие да се усмихне.

— Късно снощи получихме официална молба от ФБР. Искат ти да поемеш разследването по убийството на сенатор Фицпатрик. Специален агент Кайл Крейг е настоял категорично. Очевидно случаят е важен, Алекс.

Оставих главен инспектор Питман да свърши и после бавно поклатих глава в знак на отказ.

— Тук в югоизточната част на ръцете ми лежат поне половин дузина неразкрити убийства — поясних. — Случаят, който приключихме току-що, трябваше да бъде разрешен още преди месеци. Тогава поредното малко момиченце нямаше да умре напразно. Един инспектор от отдел „Убийства“ бе отклонен от следата на убиеца. А сега момиченцето е мъртво. Едва шестгодишно.

— Това е случай от първостепенна важност — заяви началникът на полицията. Имаше снежнобели коси. Лицето му бе яркочервено, което се случваше, когато го обземаше безпокойство или гняв. Двамата обикновено се разбирахме, намирахме някакво общо решение. Този път едва ли.