Джеймс Патерсън - Розите са червени

— Помня някои от сънищата, които сънувах напоследък. Толкова са страшни, Алекс. И са ужасяващо реални. Онази нощ ти пак преследваше Невестулката и той те уби. Стоеше спокойно и стреляше в теб, отново и отново. После дойде и уби нашето бебе и мен. Събудих се разплакана.

Хванах ръката й.

— Джефри Шейфър е мъртъв, Кристин.

— Не знаеш дали е така. Не си сигурен — възрази тя и издърпа ръката си. Пак беше ядосана.

Вървяхме мълчаливо покрай реката. След известно време ми разказа още някои свои сънища. Чувствах, че не иска да я прекъсвам. Само слушах. Кошмарите й бяха пълни с насилие: Кристин сънуваше как измъчват и убиват хора, които тя познава и обича.

На ъгъла на Пета улица, близо до дома ми, тя спря.

— Алекс, трябва да ти кажа още нещо. Посещавам един психиатър, доктор Белеър в Мичълвил. Той ми помага.

Продължи да ме гледа право в очите.

— Не искам да те виждам повече, Алекс. Мисля за това от седмици. Обсъдих го с доктор Белеър. Не можеш да ме накараш да променя решението си и ще съм ти благодарна, ако не опитваш.

Взе куфарчето си от ръцете ми и си тръгна. Не ме остави да кажа и дума, но и аз едва ли бих успял да проговоря. Бях видял истината в очите й. Тя вече не ме обичаше. За мен бе още по-ужасно, защото аз я обичах, обичах и момченцето ни, разбира се.

Наистина нямах избор, така че вложих всичките си сили в разследването на банковия обир и убийствата. Вестниците и телевизионните новини бяха пълни със сензационни истории за убития баща, детето и бавачката. Снимката на тригодишния Томи Бучиери сякаш бе навсякъде. Може би убиецът иска да ни вбеси? — чудех се аз.

Един цял ден двамата със Сампсън търсихме Ерол и Бриан Паркър. Колкото повече научавахме от ФБР толкова по-ясно ставаше, че вероятно семейство Паркър е обирало малки банки в Мериленд и Вирджиния поне от година. Случаят в Силвър Спринг беше различен. Ако те бяха извършили този обир, нещо ги бе накарало да променят стила си, да станат брутални и безмилостни убийци. Защо?

Със Сампсън спряхме към един часа, за да обядваме. Закусвалнята не беше особено приветлива, но ни бе по път, а Джон беше гладен. Аз можех да изкарам и без ядене.

— Мислиш ли, че Паркър са заминали, за да направят следващия си удар? — попита той, след като си поръчахме кюфтета, царевица и картофено пюре.

— Ако те са обрали банката в Мериленд, сигурно сега се крият. Знаят, че положението е напечено. Ерол понякога се покрива в Северна Каролина. Рибар е. Кайл вече прати агенти да го търсят там.

— Ти срещал ли си се с Ерол? — запита ме Сампсън.

— Най-вече на семейни събирания, но е идвал само на две-три, доколкото си спомням. Веднъж ходихме за риба. Беше като малко дете, стига да улавяхме достатъчно големи риби, бе доволен. Мария много харесваше Ерол.

Джон лакомо поглъщаше кюфтетата и двойната порция пюре.

— Често ли си мислиш за Мария?

Свих се на стола си. Не бях сигурен, че искам да говоря за това точно сега.

— Разни неща ми напомнят за нея. Особено неделите. Понякога спяхме до обед, после се глезехме с бавна закуска. Или ходехме на езерото с патиците. Разхождахме се дълго в парка „Гарфийлд“. Тъжно е, Джон, и объркващо — това, че умря толкова млада. А най-много ме боли, че така и не открихме убиеца.

Сампсън продължи с въпросите. Понякога е неудържим.

— С Кристин всичко наред ли е?

— Не — признах най-сетне. Но не можех да изрека цялата истина. — Тя не може да преодолее онова, което стана с Джефри Шейфър. А аз дори не съм сигурен, че той е мъртъв. Свърши ли?

Джон се засмя:

— С яденето или с разпита?

— Да тръгваме. Да намерим Ерол и Бриан. Да разрешим случая с обира. После да си вземем половин ден отпуска.

Към седем часа двамата със Сампсън решихме да направим почивка за вечеря. Знаехме, че ще работим до късно, навярно и след полунощ. При такъв случай… Прибрах се вкъщи да вечерям с децата и Нана.

Хапнах, направих комплимент на Нана за вечерята, но всъщност не усещах вкуса на нищо. Цял ден бях потискал мисълта за Кристин у себе си. Не особено умно от моя страна.

Със Сампсън се бяхме разбрали да се срещнем към десет, за да проверим няколко нощни птици, които се откриваха по-лесно по тъмно. В десет без петнайсет обикаляхме из Саутийст с колата ми.

Джон забеляза пласьор на наркотици, който беше информатор на полицията. Дарил Сноу висеше с няколко момчета пред един бар, който постоянно сменяше името си и в момента се казваше „Минало свършено“.