Джеймс Патерсън - Розите са червени

— Дай пълна газ, готин! — извика Джон. — Приготви се за сблъсък.

Бягах с пълни сили, Сампсън — също. Правехме си наше собствено състезание и Монтгомъри беше финалната линия.

И двамата се стоварихме едновременно върху него. Той се строполи на земята. Изплаших се дали ще може да стане някога. Но Монтгомъри се претърколи няколко пъти, изстена, после ни погледна неразбиращо.

— По дяволите! — прошепна той. Не каза нищо повече. Ние със Сампсън приехме това за комплимент, после му сложихме белезниците.

Два часа по-късно говорехме с Монтгомъри в участъка на Трета улица. Той призна, че е чул нещо за обира и убийствата в Силвър Спринг. Беше готов да ни даде информация, а в замяна ние нямаше да обърнем внимание на десетината торбички с монети, които носеше у себе си, когато го заловихме на улицата.

— Знам кого търсиш — каза Монтгомъри уверено. — Обаче няма да ти хареса, като разбереш кой е.

Прав беше: не ми хареса това, което научих. Изобщо не ми хареса.

Не бях сигурен дали мога да се доверя на информацията на Седрик Монтгомъри, но той ми беше дал следа и аз трябваше да я проверя. Беше прав за едно: казаното от него ме разтревожи. Един от хората, които бе посочил като замесени в обира, беше доведен брат на покойната ми жена — Мария. Монтгомъри бе дочул, че Ерол Паркър е участвал в обира в Силвър Спринг.

Двамата със Сампсън прекарахме следващия ден в търсене на Ерол, но той не си беше вкъщи, нито на местата в Саутийст, където обичайно се навърташе. Жена му — Бриан, също я нямаше. Никой не беше виждал Ерол и Бриан Паркър поне от седмица.

Към пет и половина се отбих в училището „Съджърнър Трут“, за да проверя дали Кристин е още там. Бях си мислил за нея целия ден. Тя не вдигаше телефона и не отговаряше на съобщенията, които й оставях.

Бях се запознал с Кристин Джонсън преди две години и се канехме да се оженим. После се случи нещо тъжно и трагично, за което още се винях: Кристин беше отвлечена от един психопат, който бе извършил няколко убийства в Саутийст. Беше живяла като заложница почти година. Кристин бе отвлечена, защото имаше връзка с мен. Почти година нямахме никаква информация за нея и я мислехме за мъртва. Когато я намерихме, имаше още една изненада. Тя бе родила бебе, нашия син Алекс. Но отвличането я бе променило, беше я наранило по начини, които тя не разбираше и с които не можеше да се справи. Опитвах се да й помогна с всеки възможен похват. Не бяхме се любили от месеци. Тя ме отблъскваше все повече. Сега Кайл Крейг още бе усложнил положението.

Нана обикновено гледаше бебето, докато Кристин бе на работа в училището. После Кристин и Алекс отиваха в нейния апартамент в Мичълвил. Тя искаше така.

Влязох в училището през страничната врата до физкултурния салон и чух познатото тупкане на баскетболна топка по дървения под, смеха и веселите викове на децата. Намерих Кристин наведена над компютъра в кабинета й. Тя е директорка на „Съджърнър Трут“. Джени и Деймън учат там.

— Алекс? — възкликна Кристин, когато ме видя на вратата. Прочетох табелата на стената: Хвали високо, мъмри тихо. Не можеше ли тя да постъпи така и с мен? — Почти свърших за днес. Изчакай ме минута-две. — Поне не се сърдеше за онази вечер с Кайл Крейг и не ми каза да се махам.

— Дойдох да те изпратя до вкъщи. Даже ще ти нося книгите — казах усмихнат — Става ли?

— Сигурно — отвърна тя, но не се усмихна. Изглеждаше много далечна.

Когато Кристин бе готова, заедно заключихме училището и тръгнахме по улицата. Както бях обещал, носех куфарчето й, в което имаше поне десетина книги. Опитах да се пошегувам:

— Не спомена, че си носиш и топка за боулинг.

— Казах ти, че книгите тежат. Нали знаеш, че съм по тежките размисли. Всъщност се радвам, че дойде тази вечер.

— Не можех да не дойда — признах си истината. Исках да я хвана за ръката, но се сдържах. Изглеждаше странно и ненормално да съм толкова близо и все пак толкова далече от нея. Копнеех да я прегърна.

— Искам да поговорим за нещо, Алекс — каза тя накрая. Взря се в очите ми. От изражението й познах, че новината не е добра. — Надявах се, че това няма да ме тревожи — това, че започваш ново разследване на убийство. Но то ме тревожи, Алекс. Направо полудявам. Страхувам се за теб. Страхувам се за бебето. Страхувам се за собствената си сигурност. Не мога да се овладея след станалото на Бермудите. Не мога да спя, откакто се върнах във Вашингтон.

Сърцето ми се късаше, като я слушах. Чувствах се ужасно виновен заради това, което бе преживяла. Но тя се беше променила толкова много. Сякаш не можех да направя нищо, с което да й помогна, да я успокоя. Опитвах от месеци, но нищо не се получаваше. Тревожех се, че ще загубя не само Кристин, но и малкия Алекс.