Джеймс Патерсън: Розите са червени

— Не е ли очевидно? — попита той с най-студения, най-далечния глас, който беше чувала.

Стаята се завъртя неконтролируемо пред очите й. Ерол получи спазми, после падна на пода в гърч. Бриан прехапа езика си. И двамата продължаваха да стискат гърлата си. Давеха се, кашляха, не можеха да си поемат дъх. Лицата им станаха моравосини.

Мислителя стоеше насред стаята и гледаше. Парализата от отровата, която бяха погълнали, се засилваше и бе изключително болезнена. Започна с мускулите на лицата им, после се спусна по гърлото. Очевидно не можеха да преглъщат. Накрая парализата порази и дихателните им органи. Достатъчно висока доза „Анектин“ водеше до прекратяване на сърдечната дейност.

След по-малко от петнайсет минути и двамата бяха мъртви. Смъртта им бе безмилостна, както на убитите в Силвър Спринг. Лежаха неподвижни, проснати на пода. Мислителя бе сигурен, че са мъртви, но провери за някакви признаци на живот. Чертите им бяха непоносимо изкривени, а телата им — застинали в неестествени пози. Изглеждаха, сякаш са паднали от високо.

— За съвършените престъпления! — повтори тържествено Мислителя над гротескно сгърчените тела.

Опитах да се обадя на Кристин рано на следващата сутрин, но телефонът й изписваше отсрещния номер и тя не вдигна. Никога не бе постъпвала така с мен и тази мисъл ме прониза като ужилване. Не можех да я прогоня от главата си, докато се къпех и обличах. Накрая тръгнах за работа. Болеше ме, но бях и малко сърдит.

Двамата със Сампсън поехме по улиците още преди девет. Колкото повече четях и мислех за обира на „Ситибанк“ в Силвър Спринг, толкова повече се тревожех и не можех да си представя точната последователност на събитията. Не можех да проумея. Трима невинни човека убити — защо? Крадците вече са били получили парите си. Що за жестоки и ненормални психари бяха? Защо са убили бащата, детето и бавачката?

Бе дълъг и отчайващ ден. В девет вечерта още бяхме на работа. Опитах отново да се обадя на Кристин. Тя не вдигаше или може би я нямаше там.

Имам няколко измачкани тетрадки, пълни с имена на информатори. Двамата със Сампсън вече бяхме говорили с трийсетина от най-надеждните. Оставаха още много за следващия ден, а и за по-следващия. Вече бях доста затънал в случая. Защо бяха убили трима души в къщата на управителката на банката? Защо бяха съсипали едно невинно семейство?

— Усещам, че сме близо до нещо — каза Сампсън, докато карах старата си кола през Саутийст. Току-що бяхме говорили с един дребен мошеник на име Номар Мартинес. Той беше чул за банковия обир в Мериленд, но не знаеше кой го с извършил. Покойният, великият Марвин Гей пееше от радиото в колата. Мислех за Кристин. Тя не искаше аз да продължавам да обикалям улиците. Беше категорична. Не бях сигурен дали можех да престана да бъда детектив. Харесвах работата си.

— Имах същото чувство и докато говорехме с Номар. Май трябваше да го приберем в участъка. Видя ми се нервен, изплашен от нещо — вметнах аз.

— Кой не е изплашен от нещо в Саутийст? — отвърна Сампсън. — Но въпросът остава. Кой ще говори с нас?

— Какво ще кажеш за онзи изрод ей там? — И посочих ъгъла на улицата, който приближавахме. — Той знае, че нещо става.

— Забеляза ни. По дяволите, хукна!

Рязко завъртях волана наляво. Поршето подскочи, спря, после се раздруса и се качи на тротоара. Двамата със Сампсън изскочихме от колата и се втурнахме след Седрик Монтгомъри.

— Спри! Полиция! — извиках му аз.

Втурнахме се по тясна извита уличка по петите на дребния, но доста жилав Монтгомъри. От него можехме да научим нещо, но той не беше информатор. Просто знаеше това-онова. Едва бе навършил двайсет, а ние със Сампсън вече бяхме превалили четирийсетте. Но ние тренирахме и още бягахме бързо — поне в нашите представи.

Монтгомъри тичаше здраво. Беше успял да се поотдалечи.

— Този е спринтьор, готин — изпухтя Джон. Не изоставаше от мен, бягахме крачка в крачка. — Ние сме подобри на дълги дистанции.

— Полиция! — извиках пак. — Защо бягаш, Монтгомъри?

Челото и гърбът ми бяха плувнали в пот. Пот капеше и от косата ми. Очите ми започваха да парят. Можех ли да го настигна?

— Ще го пипнем — избъбрих. Ускорих темпото си. Това беше предизвикателство за Сампсън, игра, която играехме от години. Кой е най-бърз? Ние.

Наистина започнахме да го настигаме. Той погледна назад и не можа да повярва, че сме по петите му. Настигаха го два товарни влака и за него нямаше мърдане.