Джеймс Патерсън - Розите са червени

— Бих искал да мога да изчакам, Алекс. Но се страхувам, че не мога. Веднага трябва да се връщам в Куонтико. Къде можем да поговорим?

Поклатих глава и почувствах как гневът се надига у мен. Отведох го на верандата, където държа едно старо пиано, което все още звучи не по-зле от самия мен. Седнах на скърцащата пейка и изсвирих няколко такта от „Нека се откажем от това“ на Гершуин.

Кайл разпозна мелодията и се усмихна:

— Много съжалявам.

— Явно не съжаляваш достатъчно. Хайде, говори.

— Чу ли за обира на клона на „Ситибанк“ в Силвър Спринг? Убийствата в дома на управителката на банката? — попита той. — Съпруга й, бавачката, тригодишния син?

— Как може да не съм чул? — извърнах глава аз. Бруталните и безсмислени убийства ме бяха натъжили, стомахът ме присви, докато четях за тях. Историята беше във всички вестници и телевизии. Дори вашингтонските ченгета бяха възмутени. — Всъщност не разбрах какво точно се е случило. Какво, по дяволите, е станало в къщата на управителката? Нали копелетата са си получили парите? Защо е трябвало да убиват заложниците, щом са ги получили? Това си дошъл да ми кажеш, нали?

Кайл кимна:

— Закъснели са с излизането от банката. Имало е категорична заповед, че този в банката трябва да излезе не по късно от осем и десет. Алекс, той е закъснял по-малко от минута . По-малко от минута! Така че са убили трийсет и три годишния баща, тригодишното момченце и бавачката. Тя била на двайсет и пет и била бременна. Екзекутирали са бащата, момченцето и бавачката. Видя ли кадри от къщата, Алекс?

Разкърших рамене, завъртях главата си. Усетих как напрежението нахлува в тялото ми. Представих си станалото. Как бе възможно да са убили онези хора без причина?

Определено не бях в настроение за работа — дори и за толкова тежък случай.

— Какво те води тук тази вечер? В деня на кръщенето на сина ми?

— О, боже! — Кайл се усмихна и смекчи тона си. — Все пак трябваше да дойда да видя детето. За съжаление този случай е много спешен. Има вероятност убийците да са от Вашингтон. Дори и да не са, възможно е някой тук да ги познава, Алекс. Искам да потърсиш убийците, преди да повторят. Имаме чувството, че това не е единичен удар. Алекс, синът ти е истински красавец.

— Да, и ти си красавец — рекох му. — Просто несравним.

— Тригодишно момче, бащата, бавачката — повтори Кайл още веднъж, преди да си тръгне. Тъкмо стигна до вратата, когато се обърна към мен и каза: — Този случай е точно като за теб. Убили са цяло семейство, Алекс.

Веднага щом Кайл си тръгна, отидох да потърся Кристин. Сърцето ми се сви. Беше взела Алекс и си беше тръгнала, без да каже и дума.

Мислителя паркира на улицата и неохотно тръгна към изоставената сграда на брега на река Анакостия. Пълната луна осветяваше със студената си немощна бяла светлина няколкото порутени триетажни къщи с отворени прозорци. Запита се дали ще му стигне куражът да го направи.

— Към долината на смъртта — прошепна си.

За капак откри, че скривалището на двамата Паркър е в далечния край на улицата. Бяха се спотаили на третия етаж. Очарователното им малко убежище бе обзаведено с мърляви прашни матраци и ръждясал градински стол. Подът беше осеян с мазни опаковки от сандвичи и пържени картофи.

Той влезе в стаята. Носеше две кутии с пица и кафяв хартиен плик.

— Кианти и пица! Нали ще празнуваме?

Бриан и Ерол очевидно бяха изгладнели и веднага се нахвърлиха на пицата. Почти не му обърнаха внимание, което той прие като неуважение. Мислителя се зае да налива кианти в пластмасовите чашки, които беше донесъл специално за случая. Подаде им ги и вдигна тост:

— За съвършените престъпления.

— Аха. За съвършените престъпления. — Ерол се намръщи и отпи от киантито. — Ако така викаш на онова, което стана в Силвър Спринг. Три убийства за нищо.

— Така му викам, да — каза Мислителя. — Абсолютно съвършено. Ще видите.

Ядяха и пиеха мълчаливо. Двамата Паркър изглеждаха мрачни, дори ядосани. Бриан постоянно му хвърляше погледи крадешком. Внезапно Ерол Паркър започна да търка гърлото си. Закашля се. Започна да се дави шумно. Гърлото и дробовете му горяха. Не можеше да диша. Опита да се изправи, но веднага се строполи на пода.

— Какво става? Какво има, Ерол? Ерол? — попита Бриан разтревожено и изплашено.

После и тя стисна гърлото си. Пареше непоносимо. Също и гърдите й. Изтърва чашата с вино и хвана шията си с ръце.

— Какво става, по дяволите? Какво ни става? — извика тя на Мислителя. — Какво си направил?