Джеймс Патерсън: Розите са червени

— Момчето явно си пада по празненства — отбеляза Сампсън и се ухили доволно.

Алекс отвърна с усмивка на високия два метра и тежък около сто и десет килограма Джон.

Сампсън протегна ръце и пое детето от мен. Алекс почти се изгуби в ръцете му, които са големи като лопати. Джон се засмя и започна да му говори на бебешки.

Кристин се зададе откъм кухнята и се присъедини към нас тримата. Засега тя и Алекс — младши живееха отделно от нас. Надявахме се скоро да се преместят при нас с Нана, Деймън и Джени. Като едно голямо семейство. Исках Кристин да бъде моя жена, не само приятелка. Исках да будя Алекс сутрин и да го приспивам вечер.

— Ще пообиколя сред гостите с малкия Алекс. Най-безсрамно ще го използвам, за да привлека вниманието на хубавите жени — заяви Сампсън и се отдалечи с детето на ръце.

— Мислиш ли, че някога ще се ожени? — попита ме Кристин.

— Малкият Алекс? Момчето ни? Разбира се.

— Не, партньорът ти и преследвач на престъпници, Джон Сампсън. Той дали някога ще се ожени, дали ще се устрои? — По тона й не личеше да се притеснява, че ние самите не сме женени.

— Мисля, че да — някой ден. Джон е имал много лош пример за семейство. Баща му ги напуснал, когато Джон е бил на една година, а по-късно умрял от свръхдоза. Майка му беше наркоманка. Живееше в Саутийст допреди няколко години. На практика него го отгледа леля му Тиа с помощта на Нана.

Гледахме как Сампсън обикаля гостите, гушнал малкия Алекс. Заговори една красива дама, която се казваше Де Шон Хокинс и бе колежка на Кристин.

— Той наистина използва бебето като повод да се запознава с жени! — възкликна Кристин невярващо. — Де Шон, внимавай много! — извика тя на приятелката си.

Засмях се:

— Казва какво ще прави, прави каквото казва.

Партито бе започнало към два часа следобед. Към девет и половина още беше в разгара си. Току-що бях изпял в дует със Сампсън една песен на Джо Текс. Имахме зашеметяващ успех. Предизвикахме доста смях и ободрителни възгласи. Сампсън тъкмо започваше да пее „Ти си първата, последната, единствената“.

Точно тогава пристигна Кайл Крейг от ФБР Трябваше да кажа на всички да си вървят — партито беше приключило.

Кайл носеше подарък за бебето в ярка опаковка и с панделки. Носеше и балони! Подаръците не ме заблудиха. Кайл беше добър приятел, навярно страхотен полицай, но не бе общителен и избягваше партитата като вирусни болести.

— Не тази вечер, Алекс — прошепна Кристин. Внезапно изглеждаше загрижена, може би дори ядосана. — Не се заемай с някакъв ужасен, чудовищен случай. Моля те, Алекс, не го прави! Не и в деня на кръщенето.

Знаех какво има предвид и послушах съвета й, предупреждението. Настроението ми вече бе помръкнало.

По дяволите, Кайл Крейг!

— Не, не и не — казах му, като го доближих. Направих кръст с двата си показалеца. — Върви си!

— И аз много се радвам да те видя — рече Крейг и се усмихна широко. После ме прегърна. — Групово убийство — прошепна той.

— Съжалявам, обади се утре или вдругиден. Тази вечер не съм на работа.

— Знам, но този случай е особено тежък, Алекс. Истински ужас.

Докато ме прегръщаше, Кайл ми съобщи, че е във Вашингтон само за тази вечер и че се нуждае от помощта ми. Беше под страхотен натиск. Пак му отказах, но той не ме послуша, а и двамата знаехме, че част от работата ми е да сътруднича на ФБР по важните случаи тук. Освен това дължах на Кайл някоя и друга услуга. Преди няколко години ми беше позволил да се включа в разследването на един случай с отвличане и убийство в Северна Каролина, при който собствената ми племенница беше изчезнала от университета „Дюк“.

Кайл познаваше Сампсън и неколцина от другите ми приятели детективи. Те се приближиха и побъбриха с него, сякаш посещението му не бе по работа. Хората обикновено харесват Кайл. Аз също, но не и сега, не тази вечер. Той каза, че иска да зърне малкия Алекс, преди да говорим по работа.

Отидох заедно с Кайл. Двамата се надвесихме над момченцето, което спеше сред шарените топки и плюшените мечета в бебешкото креватче в стаята на Нана. Гушкаше любимото си мече — Пинки.

— Бедното дете. Какъв лош късмет — прошепна Кайл, докато гледаше Алекс. — Прилича на теб, а не на Кристин. Вие двамата как я карате между другото?

— Постепенно нещата си идват на мястото — отвърнах аз, макар това да не беше истина за съжаление. Кристин бе живяла повече от година извън Вашингтон и след завръщането й нещата помежду ни не бяха такива, каквито очаквах. Близостта между нас ми липсваше повече, отколкото можех да го изразя. Това ме убиваше. Но не можех да го кажа на никого, дори на Сампсън и Нана. — Моля те, Кайл! Остави ме на мира само тази вечер.