Джеймс Патерсън: Розите са червени

Подаде телефона на госпожа Бучиери, но знаеше точните думи, които управителката на банката щеше да чуе. Знаеше и кой се обажда.

Най-страшният глас, който управителката можеше да чуе, не беше на Мислителя, отправящ реални, но отвлечени заплахи, а на някой по-убедителен. По-стряскащ.

— Бетси, обажда се Стив. Тук, вкъщи, има един човек. В момента е насочил оръжие към мен. Казва, че ако жената в твоя кабинет не напусне банката с парите точно до осем и десет, Томи, Ана и аз ще бъдем убити.

— Сега е осем и четири!

Телефонната линия прекъсна. Гласът на съпруга й замлъкна.

— Стив? Стив! — Сълзи изпълниха очите на Бетси Бучиери и започнаха да се стичат по страните й. Тя се взря в маскираната жена, не можеше да повярва, че всичко това се случва. — Не ги наранявайте. Моля ви! Ще отворя сейфа. Веднага ще го отворя. Не наранявайте никого.

Бриан повтори съобщението, което управителката вече бе чула:

— Точно осем и десет. Нито секунда по-късно. И без глупави банкови номера. Никакви безшумни аларми. Никакви пакети с боя.

— Последвайте ме. Без аларми — обеща Бучиери. Беше й трудно да мисли трезво. Стив, Томи, Ана. Имената отекваха в главата й.

Стигнаха до вратата на трезора. Беше 8:05.

— Отвори вратата, Бетси. Побързай! Няма време. Семейството ти няма време. Стив, Ана, малкият Томи — всички ще умрат.

На Бетси Бучиери й отне по-малко от две минути да влезе в трезора, който бе с врата от полирана стомана и бутала като на локомотив. Купчините пари се виждаха подредени на почти всички рафтове — повече пари, отколкото Бриан беше виждала някога през живота си. Тя отвори двете платнени пътни чанти и започна да ги тъпче с пачки. Госпожа Бучиери и Джийн Галета я гледаха мълчаливо как събира парите. Харесваше й да вижда страха и респекта, изписани на лицата им.

Точно както бе инструктирана, Бриан отброяваше минутите, докато пълнеше чантите с пари.

— Осем и седем… Осем и осем… — Накрая свърши работата си в сейфа. — Ще ви заключа и двете тук. Не казвайте и дума, иначе ще ви застрелям и ще заключа труповете ви.

Метна на рамо черните пътни чанти.

— Не наранявайте съпруга и бебето ми — помоли Бетси Бучиери. — Направихме каквото…

Бриан затръшна тежката метална врата, без да изслуша отчаяната молба на управителката. Издърпа маската от потното си лице.

Закъсняваше. Прекоси фоайето, отключи входната врата и излезе навън. Искаше й се да побегне с всички сили към колата, но тръгна спокойно, сякаш нямаше никакви грижи в тази чудесна пролетна утрин. Изкушаваше се да извади автоматичния си пистолет и да направи дупка в шибаното яйце на „Макдоналдс“, което лъщеше насреща й. Е, и тя си имаше нерви.

Когато стигна до акюрата, погледна часовника си. 52 секунди след 8:10. Времето препускаше. Беше закъсняла — но точно така трябваше да стане. Усмихна се.

Не се обади на Ерол в дома на Бучиери, където Стив, Томи и бавачката Ана бяха негови пленници. Не му каза, че е взела парите и че вече е в колата.

Такива бяха инструкциите на Мислителя.

Пленниците трябваше да умрат.

Има една стара поговорка, в която работата ми като детектив ме е научила да вярвам:

Не си мисли, че няма крокодили само защото водата изглежда спокойна.

Онзи ден водата бе невероятно прекрасна и спокойна. Малката ми и неудържима дъщеря Джени седеше с котката Роузи в скута си, вдигнала предните й лапи във въздуха. Двете с рижата котка танцуваха, както често правеха.

— Розите са червени, теменужките са сини — пееше Джени със сладкия си кръшен глас. Това беше миг и образ, който никога не бих забравил. Приятели, роднини, съседи бяха започнали да пристигат в къщата ни на Пета улица за празненството по случай кръщенето. Бях в изключително възторжено настроение.

Нана Мама бе приготвила невероятни вкуснотии за специалния случай. Имаше мариновани скариди, печени миди, прясна шунка, тиквички. Смесеният аромат на пиле с чесън, свински ребърца и четири вида домашен хляб изпълваше въздуха. Дори аз бях направил специалитета си онази вечер — моят принос бе чийзкейк с пресни ягоди.

На вратата на хладилника висеше закачено едно от листчетата на Нана. То гласеше:

В черните мъже има невероятно вълшебство и дяволитост, които никой не е успял да заличи. Но всички са се опитвали.

Усмихнах се на вълшебството и дяволитостта на осемдесет и няколко годишната ми баба.

Беше толкова хубаво. Джени, Деймън, малкият Алекс и аз посрещахме гостите на верандата. Държах Алекс на ръце, той бе много общително момченце. Усмихваше се щастливо на всички, дори на партньора ми — Джон Сампсън, който обичайно плаши малките деца, защото е огромен като мамут и доста страшен.